— Това е една от задачите на кучетата. Втората е да убиват хора. За Кяртан е нещо обичайно да ти извади очите, а после да те хвърли на тях, за да те разкъсат. А може и да те одере жив, късче по късче. Виждал съм как го прави.
— Кяртан Жестокия — промълвих.
— Ненапразно го наричат така.
— Защо тогава му служиш?
— Той е щедър господар. На света има четири неща, които обича — кучетата, парите, жените и сина си. Аз обичам две от тях, а Кяртан не се скъпи.
— А двете, които не обичаш? — попитах.
— Мразя псетата му — призна Текил, — а синът му е долен страхливец.
— Свен? — учудих се. — Не помня да е бил страхливец като дете.
Текил протегна крак и примигна от болка, щом оковите се впиха в глезена му.
— Когато Один изгубил едното си око, познал мъдростта. Но когато Свен изгубил своето, познал само вкуса на страха. Сега има кураж да тормози слабите, но не и да се изправи пред силен противник. Виж, баща му е друго нещо.
— Кяртан беше смел боец.
— И досега си е такъв. Смел, зъл и жесток. Вече знаеш и че има цял палат кучета, готови да те разкъсат. И това, Утред Рагнарсон, е всичко, което ще ти кажа.
— Ще ми кажеш и още — поклатих глава и се наведох да добавя дърва в огъня.
— И защо ще го правя?
— Защото имам с какво да се пазаря.
— Живота ми?
— Не, начина, по който ще умреш.
Той разбираше какво имам предвид и отвърна с крива усмивка.
— Чувам, че монасите искали да ме обесят?
— Да, защото са лишени от въображение. Но аз няма да им позволя.
— И какво ще направиш? Ще ме дадеш на хлапетата, които наричаш войници, за да се упражняват с мен?
— Ако не проговориш, точно това и ще направя, защото се нуждаят от тренировки. Но с една малка подробност. Ти няма да имаш меч.
Не загинеше ли с оръжие в ръка, Текил нямаше да отиде във Валхала и това бе достатъчно, за да му развърже езика. Той ми разкри, че Кяртан има три отряда мъже в Дънхолм, наброяващи общо към сто и петдесет души, но около крепостта живеят и други, готови да се стекат, ако ги призове. Заедно с тях числеността на армията му можеше да достигне четиристотин добре обучени бойци.
— И всички са му верни — предупреди ме Текил.
— Защото е щедър към тях ли?
— Никога не им липсват сребро и жени. Какво повече може да иска един воин?
— Например да отиде в небесните селения — отвърнах и той кимна пред тази истина. — Откъде се вземат робите? — попитах.
— От търговци като онзи, когото ти уби. Или пък ги намираме сами.
— И ги държите в Дънхолм?
— Не, там отиват само младите момичета. Останалите пращаме в Гирум, където също са разквартирувани войници на Кяртан. — Това не бе лишено от логика. Аз бях ходил в Гирум — малък град на южния бряг на река Тине, някога дом на прочут манастир, разрушен от Рагнар-старши. Мястото се намираше близо до морето, което го правеше удобен пункт за превоз на роби. Старите римски фортификации на Гирум съвсем не бяха така надеждни като Дънхолм, но това едва ли имаше значение, защото при опасност гарнизонът бързо можеше да се изнесе по посока на основната крепост, като вземе със себе си и робите. — А Дънхолм — завърши Текил — не може да бъде превзет.
— Защо? — попитах скептично.
— Пресъхна ми гърлото — каза пленникът.
— Райпър! — извиках. — Знам, че се криете отвън. Донесете нещо за хапване.
Дадох му гърне пиво, хляб и студено козе месо. Докато ядеше, той ми описа Дънхолм, уверявайки ме, че всеки щурм срещу него е безполезен.
— Предполагам, че достатъчно голяма армия ще се справи — казах.
— Единственият подход е от север — поклати глава той. — А този подход е толкова стръмен и тесен, че колкото и голяма да е армията, само шепа хора могат да атакуват едновременно.
— Някой опитвал ли е досега?
— Ивар ни навести веднъж. Постоя три-четири дни, огледа обстановката и си тръгна. Преди него идва и Рагнар-младши, но се задържа още по-малко. С обсада може и да стане, но тя трябва да трае поне година, а кой ще си позволи да храни обсаждаща войска цяла година? Казвам ти, Дънхолм е като Бебанбург — непревземаема твърдина.
И все пак съдбата ме тласкаше и към двете места. Седях и размишлявах, докато Текил оглеждаше оковите си, сякаш чудейки се дали има начин да ги строши. Естествено, такъв начин нямаше.
— Е, кажи ми как ще умра — рече накрая.
— Имам само още един въпрос.
— Питай — сви рамене той.
— Тира. Дъщерята на Рагнар.
Текил сякаш се учуди, че я познавам, но после съобрази, че навярно сме отрасли заедно.
— Хубавата Тира — произнесе саркастично.
— Жива ли е?
— Да, и се води жена на Свен.
— В какъв смисъл се води?
— Мина през леглото му, разбира се, но от сума време насам не я е докосвал. Бои се от нея. Затова тя стои заключена, а Кяртан слуша сънищата й.
— Слуша сънищата й?
— Боговете говорят чрез нея. Поне според него.
— А според теб?
— Според мен кучката просто е луда.
— Но все пак е жива? — вторачих се в него през пламъците.
— Ако наричаш това живот.
— Имаш предвид лудостта?
— Тя се самонаранява. — Текил прокара ръба на едната си длан през другата, имитирайки нож. — Вие, реже си месата и бълва проклятия. Дори Кяртан не смее да я доближи.
— А Свен?
