— Отказа да ме откупи, защото беше хвърлил око на жена ми. Заряза ме, поради което всеки ден се моля той да пукне, жените му да се натръшкат, добитъкът му да пощръклее, децата му да гъбясат в собствените си говна, житото му да се маноса, а кучетата му бяс да хванат. — Той потръпна, сякаш гневът му бе прекалено силен, за да го сдържа в себе си.
Постепенно времето започна да омеква, а ледът, сковал потока, да се топи. Започнахме да правим нови весла от добре изсъхнал смърч, сечен предната зима. Докато станат готови, ледът вече бе изчезнал. Сиви мъгли забулиха земята, а покрай тръстиките се показаха първите цветя. Из мочурищата бродеха чапли, а слънцето топеше утринния скреж. Пролетта идваше и ние почистихме кораба, затъкнахме добре пролуките в корпуса и ги замазахме с катран. Пуснахме го на вода, върнахме баласта в трюма, изправихме мачтата и нанизахме на реята почистеното и закърпено платно. Свери прегърна жена си, целуна децата и нагази през плитчината към нас. Двама от екипажа го издърпаха на борда, а ние уловихме веслата.
— Гребете, безделници! — изрева той. — Гребете!
И ние загребахме.
Гневът може да те поддържа жив, но трудно. Понякога ми беше зле или се чувствах твърде слаб, за да опъвам веслото, но трябваше да продължавам, защото спрях ли, щяха да ме изхвърлят зад борда. Опъвах, докато се потях, докато повръщах, докато треперех, докато изпитвах болка във всеки мускул. Опъвах от тъмно до тъмно, в дъжд и пек, във вятър и студ. Помня как веднъж имах треска и мислех, че ще умра. Дори исках да умра, но Финан не ме остави.
— Жалък, мекушав саксонец — ругаеше ме под сурдинка. — Слабак, саксонска отрепка.
Аз простенах нещо в отговор, а той изръмжа отново, по-високо, така, че Хака да го чуе от носа:
— Те искат да умреш, затова не им се давай, копеле. Греби, нещастник такъв, греби!
Хака го удари с камшика си, задето се е осмелил да проговори. При друг случай аз му върнах услугата. Държах главата му в скута си и му тъпчех с пръсти овесена каша в устата.
— Дръж се — му казвах. — Не позволявай на тези задници да ни победят. Трябва да живееш.
И той оживя.
Онова лято потеглихме на север и свърнахме по течението на река, виеща се сред обрасли с брези блата. Толкова на север, че в сенките още се забелязваха преспи сняг. От едно затънтено село купихме еленови кожи, върнахме се с тях към морето и ги обменихме за бивни от моржове и китова кост. Тях на свой ред изтъргувахме срещу кехлибар и патешки пух. Превозвахме също малц, вълна, солено месо и желязна руда. Прекарахме два дни в един скалист залив да събираме каменни плочи за изработка на брусове. Свери замени плочите срещу гребени от еленов рог, ремъци от тюленова кожа и тежки слитъци бронз. С тази стока се върнахме в Ютландия и влязохме в пристанище Хайтхабу, което бе голям търговски център. Толкова голям, че имаше дори лагер за роби, където ни отведоха и пуснаха под охраната на въоръжените стражи и високите стени.
Тук Финан намери свои сънародници ирландци, а аз открих саксонец, пленен от датчаните в Източна Англия. От него научих, че крал Гутрум се е завърнал там под името Етелстан и гради църкви. Алфред, доколкото той знаеше, бе жив и здрав. Датчаните от Източна Англия засега не се опитвали да нападат Уесекс, но Алфред усилено укрепвал границата с тях. Човекът нямаше сведения за Рагнар-младши и останалите датски заложници, нито бе чувал новини около Гутред и Нортумбрия, затова аз се изправих насред лагера и извиках на висок глас:
— Има ли тук някой от Нортумбрия? — Хората само ме зяпаха тъповато, затова повторих: — Някой от Нортумбрия?
Този път едно момиче се обади иззад стобора, преграждащ мъжката част от женската. Мъжете се скупчиха да я зяпат през пролуките на дъските, но аз ги разбутах встрани, за да я разпитам. Оказа се, че е саксонка, петнайсетгодишна, дъщеря на кожар от Онрипум. Баща й задлъжнял на ърл Ивар и за да си върне парите, Ивар взел нея и я продал на Кяртан.
— Кяртан? — едва повярвах на ушите си.
— Да, Кяртан — кимна мрачно тя. — Той ме изнасили, а после ме препродаде на тези мръсници.
— Значи още е жив? — попитах.
— Разбира се, че е жив.
— Но обсаден, предполагам?
— Не и докато аз бях там.
— А Свен, синът му, при него ли е?
— Да, той също ме изнасили — бе отговорът.
