— Кой е той? — обърна се Свен към господаря ми.
— Името му е Осберт, милорд.
— Откъде знаеш?
— Той самият ми каза, след като го взех от същия този плаж.
Едва сега Свен се усмихна. Слезе от седлото, застана пред мен и ме улови за брадичката.
— Взел си го оттук, значи?
— Да, крал Гутред ми го даде.
Вече нямаше място за съмнение и едноокото лице на Свен се сгърчи от странна смесица на злоба и тържество. После ме удари по главата, толкова силно, че залитнах настрана, а пред очите ми причерня.
— Утред! — възкликна ликуващо. — Ти си Утред!
— Милорд! — Свери застана закрилнически над мен не защото ме харесваше, а защото представлявах неочаквана печалба.
— Той е мой — заяви Свен, а дългият му меч излезе със съскане от подплатената с овча вълна ножница.
— Стига да се споразумеем за цената — отвърна другият учтиво, но твърдо.
— Мой е, защото, ако пожелая, ще убия както теб, така и хората ти. Цената за този мъж е вашият живот.
Свери знаеше кога е победен, затова само се поклони, пусна веригата ми и отстъпи назад. Аз на свой ред я грабнах и я развъртях, така че свободният й край профуча пред лицето на Свен. После побягнах. Оковите на краката ме спъваха и нямах друг избор, освен да се насоча към реката. Прецапах плитките вълни и се обърнах, готов да използвам веригата като оръжие. Конниците бяха по петите ми и знаех, че съм изгубен. Закрачих към по-дълбокото, защото бе по-добре да се удавя, отколкото да понеса изтезанията на Свен.
И тогава конниците спряха. Свен ги задмина, но после също спря. Аз стоях до гърдите във вода, държейки неловко веригата и се готвех да се хвърля заднешком в бързеите, когато той неочаквано се обърна и хукна назад към брега. Върху чертите му бе изписан страх и аз се обърнах да видя какво го е подплашило.
Откъм морето, тласкан от двата си реда гребла и от надигащия се прилив, се носеше червеният кораб.
Червеният кораб приближаваше бързо, с нос, увенчан от драконова глава, и бордове, настръхнали от въоръжени мъже. Когато връхлетя, го съпровождаше порой от звуци — плясъкът на греблата, виковете на бойците, съскането на бялата пяна, порена от острия кил. Трябваше да отскоча встрани, за да го избегна, защото той изобщо не намали ход, а с последен напън изскочи на брега така, че драконовата глава се извиси към небето. После тъмният корпус мина покрай мен, съпроводен от оглушително стържене на чакъл, а едно от греблата ме удари в гърба и ме събори сред вълните. Изправих се с олюляване и видях, че корабът най-сетне е спрял, а дузина мъже с ризници, мечове и копия вече са наскачали от него. Те надаваха предизвикателни викове, докато другарите им на борда пускаха веслата и също грабваха оръжия. Това определено не бяха търговци, а викинги, готови да убиват.
Свен побягна. Изкатери се в седлото и без да поглежда назад, пришпори коня през мочурището. Шестимата му придружители, далеч по-смели от него, препуснаха срещу нашествениците, но пронизително цвилещите им животни бързо бяха спрени с удари на брадви, а ездачите — съборени и посечени в плитчините. Кръвта им обагри вълничките около мен, а аз стоях с отворена уста и не вярвах на очите си. Свери бе коленичил с разперени над главата ръце, за да покаже, че не е въоръжен.
Командирът на червения кораб, величествен в своя шлем, украсен с орлови криле, поведе хората си по пътеката към манастира, оставяйки половин дузина от тях да охраняват плажа. Един от тях бе огромен на ръст, широкоплещест и с ръце като дънери, държащи тежка бойна секира, обагрена с кръв. Той свали шлема си и се ухили насреща ми. После каза нещо, но аз бях твърде слисан, за да го разбера.
Защото това бе Стеапа.
Стеапа Снотор, което ще рече Стеапа Умния — малка шега, защото той нямаше най-схватливия мозък под слънцето. Затова пък бе велик воин — навремето мой заклет враг, а впоследствие мой верен приятел. Сега стоеше край ръба на водата и се хилеше, а аз не разбирах какво ще търси един уесекски боец на викингски кораб. После започнах да плача. Плачех, защото широкото, свирепо, прорязано от белези лице на Стеапа бе най-прекрасната гледка, която бях виждал, откак за последно бях напуснал този плаж.
Изгазих до брега и го прегърнах, а той ме тупаше по гърба с мечешките си лапи и не спираше да се усмихва, защото беше щастлив.
— Те ли те подредиха така? — посочи оковите на нозете ми.
— Нося ги повече от две години — отвърнах.
— Разкрачи се, господарю.
— Господарю? — обади се отстрани Свери, като пристъпи неуверено към нас. — Защо те нарича така?
Аз само го изгледах и той отново падна на колене.
— Кой си ти? — попита уплашено.
— Искаш ли да го убия? — изръмжа Стеапа.
— Не още.
— Аз се грижих за теб — занарежда Свери. — Храних те.
— Млъкни — посочих го с пръст. И той млъкна.
— Хайде, разкрачи се, да се опъне веригата — повтори Стеапа.
— Добре, но внимавай.
