Така се озовахме отново в Британия. Свери не бе планирал да ходи там, а нямаше и товар за продан, макар че имаше скрити на борда пари, с които можеше да купи стока. От друга страна, част от парите трябваше да се заделят за оцеляване. Непосредствената опасност бе отминала, но червеният кораб несъмнено щеше да го дебне край бреговете на Ютландия, затова се налагаше да търси друго място, където да прекара зимата в безопасност. Това означаваше да открие господар, който да го покровителства, докато изкара кораба на брега за почистване и ремонт, а този господар щеше да иска сребро. До ушите ни долетяха откъслечни разговори, от които научихме, че възнамерява да зареди стока още веднъж, да я продаде в Дания, а сетне да потърси пристан, откъдето по суша да стигне до дома си за още сребро, с което да финансира търговията за идната година.
Не разпознавах в коя част на британския бряг сме, но не приличаше на Източна Англия, защото имаше хълмове и скали.
— Тук няма нищо за купуване — оплака се Свери.
— Овчи кожи? — предложи Хака.
— Какви овчи кожи по това време на годината? — сопна се другият. — Ще ни предложат само боклуци, останали от пролетта, целите омазани в тор. По-добре да натоваря въглища.
Една вечер бяхме пуснали котва в устието на някаква река и група въоръжени конници дойдоха да ни огледат. Те обаче не използваха малките рибарски съдове, издърпани на брега, за да доближат до нас, давайки знак, че ако не създаваме проблеми, те също ще ни оставят на мира. На смрачаване още един кораб акостира в съседство с нашия и собственикът му, датчанин, дойде с гребна лодка да ни навести. Двамата със Свери се усамотиха под навеса на кърмата да обменят новини. Ние не чухме нищо от разговора им, само видяхме, че пият пиво и бъбрят помежду си. Гостът си тръгна, а Свери явно остана доволен от беседата, защото на другата сутрин му извика от борда своите благодарности. После ни нареди да вдигаме котва и да хващаме веслата. Цареше безветрие и ние гребяхме на север покрай брега. Взирах се в пушека, виещ се над селищата на сушата, и си мислех, че там е свободата.
Всеки ден мечтаех за тази свобода, но надеждите ми за нея отслабваха. Все по-често мислех, че ще умра зад веслото, както толкова други преди мен. От единайсетте роби, които бях заварил при идването си на кораба, само четирима бяха още живи, сред които и Финан. Сега бяхме общо четиринайсет, защото Свери бе заменил мъртвите, а откакто заплахата на червения кораб тровеше съществуването му, бе подсилил бройката с още двама. Някои използваха свободни мъже за гребци, считайки, че те работят по-усърдно, но пък на тях трябваше да се плаща, а нашият собственик бе скъперник.
По-късно същия ден свърнахме към широк залив и аз, взирайки се в носа на южния му край, зърнах висок фар. Той бе подготвен за запалване в случай, че откъм морето дойдат нашественици, и аз го бях виждал преди. Приличаше на стотици други подобни фарове, но все пак го познах, защото се издигаше над руините на римско укрепление — същото, откъдето бе започнало моето робство. Бяхме се върнали в устието на река Тине.
— Роби! — обяви Свери. — Ето какво ще купуваме. Същите като вас, говеда, но не съвсем, защото ще са жени и деца, при това скоти. Някой от вас знае ли проклетия им език?
Никой не се обади, а нямаше и нужда, защото камшиците говореха по-красноречиво от езиците. На Свери не му допадаше да превозва товар, изискващ постоянно хранене и надзор, но другият търговец му бе казал, че след поредните гранични стълкновения между Нортумбрия и Шотландия тук могат да се купят изгодно жени и деца, които, ако са красиви, носят висока печалба на пазарите за роби в Ютландия. А Свери се нуждаеше от висока печалба, затова и отивахме в Гирум. Изчакахме, докато приливът се вдигне до максималното си ниво, белязано от ивицата клечки и водорасли, и изтеглихме „Търговец“ на плажа. Това се правеше рядко, но в случая Свери искаше да изстържем корпуса му, преди да поеме обратно към Дания, а и в това положение по-лесно щяхме да качим човешкия си товар. Щом слязохме на брега, видях, че сградите за роби са ремонтирани, а манастирът отново се е сдобил с тръстиковия си покрив. Всичко си беше както преди.
Свързани помежду си с верига, та да не може никой да избяга, се заловихме да стържем обшивката с камъни и пясък, а Свери през това време прекоси соленото мочурище и се упъти нагоре към манастира. Финан работеше навъсено, пеейки на родния си ирландски език. По едно време ми хвърли крива усмивка и каза:
— Защо не извадим уплътнението между дъските, Осберт?
— Та да потънем?
— Да, но и Свери ще потъне заедно с нас.
— По-добре да не се дави, за да можем да го убием.
— Така и ще сторим — изръмжа Финан.
— Още не си зарязал надеждата, а?
— Дори сънувах за това — рече той. — Три пъти, откакто се появи червеният кораб.
— Но червения кораб вече го няма.
— Ще го убием, ще видиш. И аз ще танцувам върху червата му.
