Отговорът отначало ни учуди. Треск бе селище, разположено край езеро източно оттук. Защо Ивар ще вдига знамената си на изток, ако Гутред е избягал на запад? Рагнар се досети пръв.
— Ивар е решил да атакува Йоферуик?
Хакон кимна.
— Ако Гутред бъде лишен от дом, къде му остава да отиде?
— В Бебанбург? — предположих аз.
— Всяка стъпка на Гутред се следи от съгледвачи — каза Хакон, като докосна дръжката на меча си. — Ако реши да свърне на север, Кяртан отново ще излезе насреща му. Този път ще довършим саксонците веднъж завинаги. Ивар ще се радва на завръщането ти, ърл Рагнар.
— Моят род не се бие редом с Кяртан — отвърна рязко Рагнар.
— Дори и срещу богата плячка? Чувам, че Йоферуик бил пълен със съкровища.
— Вече веднъж е бил ограбван — вметнах аз. — Колко може да е останало?
— Достатъчно — настоя Хакон.
Стратегията бе хитро замислена. Докато Гутред бродеше из нортумбрийската пустош, шибан от дъждовете и съпровождан от шепа бойци, куп духовници и един мъртъв светия, Ивар щеше да плени града и двореца му заедно с целия тамошен гарнизон. Междувременно Кяртан щеше да му попречи да достигне безопасността на Бебанбург.
— Чие е това имение? — попита Рагнар.
— Принадлежеше на един саксонец. Но той извади меч срещу нас и сега е мъртъв заедно с цялото си семейство. Без две от дъщерите. Те са в обора, ако имате желание да се позабавлявате с тях.
С падането на нощта към нас се присъединиха още датчани. Всички отиваха в Треск, а тук бе добро място да се подслонят от нестихващата буря. Пиво имаше в изобилие и повечето глави неизбежно се замаяха. Но това беше щастливо пиянство, защото Гутред бе допуснал ужасна грешка. Бе тръгнал на север с твърде малка войска, вярвайки, че датчаните няма да му се бъркат, а сега същите тези датчани предвкусваха лесна война и обилна плячка.
— Това, което трябва да сторим — каза Рагнар, докато се настанявахме да спим по издигнатите дървени платформи край стените, — е да отидем в Сюнингсвейт.
— Още призори — съгласих се аз.
— Защо пък в Сюнингсвейт? — учуди се Беока.
— Защото там са моите хора, а сега се нуждаем от тях — отвърна Рагнар.
— Но ние сме пратени като посланици при Гутред.
— Но трябва първо да стигнем до него, а за целта ни трябват мъже.
Нортумбрия затъваше в хаос, а най-добрият начин човек да устои на хаоса бе, като се обгради с мечове и копия. Трима пияни датчани наблюдаваха беседата отстрани и останаха учудени, а може би и засегнати от присъствието на християнски свещеник в компанията ни. Те доближиха и поискаха да знаят защо го водим с нас.
— Държим го в случай, че огладнеем — казах аз. Отговорът ги развесели, а шегата обиколи залата, предизвиквайки още смях.
През нощта бурята утихна. Грохотът на гръмотевиците ставаше все по-слаб и далечен, а до сутринта дъждът премина в лек ръмеж, смесващ се с водата, капеща от сламените покриви. Ние надянахме доспехите и шлемовете и докато Хакон и останалите датчани поемаха на изток към Треск, се отправихме в обратна посока, към хълмовете на запад.
Не спирах да мисля за Гизела, изгубена някъде из пустошта, жертва на амбициите на брат си. Гутред навярно бе разчитал, че датчаните няма да съберат армия толкова късно през годината и че ще успее да се промъкне покрай Дънхолм до Бебанбург, без да срещне съпротива. А ето че сега бе на път да изгуби всичко.
— Ако го открием — подхвърли Беока, докато яздехме, — може да го отведем на юг, при Алфред.
— Че защо да правим това? — попитах.
— За да го опазим жив. Все пак е християнин и ще е добре дошъл в Уесекс.
— Алфред го иска за крал тук.
— Вече е твърде късно — поклати мрачно глава отчето.
— Не непременно — рекох и Беока ме изгледа така, сякаш съм се побъркал. Може и наистина да бях, но сред хаоса, обгърнал Нортумбрия, имаше нещо, убягнало от вниманието на Ивар. Вярно, неговите сили растяха, а Кяртан изтикваше Гутред към негостоприемните централни райони, където никоя войска не можеше да издържи дълго на студа, вятъра и дъжда. Той вероятно мислеше, че вече е спечелил, но забравяше за Рагнар. Въпреки дългото си отсъствие Рагнар още притежаваше ивица земя сред хълмовете, където живееха мъже, заклели се да му служат.
Докато навлизахме в долината, водеща към Сюнингсвейт, в гърлото ми се надигна буца. Недалеч оттук бях живял като дете, бях отгледан от Рагнар-старши. Бях усвоил изкуството на боя, бях познал щастието и любовта. А също така бях гледал как Кяртан опожарява дома на Рагнар и избива всичките му обитатели. Сега се завръщах за пръв път след онази кошмарна нощ.
Хората на Рагнар обитаваха селището и околните хълмове, но първата жива душа, която срещнахме, бе Етне — шотландската робиня, освободена от нас при Гирум. Тя носеше две ведра с вода и отначало не ни позна, докато не извиках името й. Тогава хвърли ведрата и се затича с викове към къщите. Изпод ниския праг на една от тях се подаде Финан и размаха ръце от радост. После наизскачаха още хора и скоро около нас се събра цяла тълпа, приветстваща завръщането на Рагнар.
Финан дори не изчака да сляза от седлото, а попита ухилено, подтичвайки край коня ми:
