— Искаш ли да знаеш как умря Свери?
— Бавно, предполагам?
— И шумно. А ние му взехме всичките пари.
— Много ли бяха?
— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна възторжено той. — Накрая изгорихме и къщата му. Оставихме жената и децата му да ридаят.
— Значи не сте ги убили?
— Ами… не, на Етне й дожаля за тях. — Финан доби смутен вид, но бързо се оживи отново. — Затова пък неговата смърт бе истинско наслаждение. Е, отиваме ли на война?
— Разбира се.
— Ще се бием с онова копеле Гутред, нали?
— Не го ли харесваш?
— Той изпрати свещеник да събира от нас данък за църквата. Прогонихме го с ритници.
— Мислех, че си християнин.
— Такъв съм, но по-скоро ще горя в ада, отколкото да дам една десета от парите си.
Мъжете от Сюнингсвейт очакваха да се бият на страната на Ивар. Бяха датчани и разглеждаха неминуемата война като сблъсък с надигналите глава саксонци, макар и да не горяха от ентусиазъм да влязат в бой, защото Ивар не бе популярен сред тях. Призивът му бе достигнал Сюнингсвейт преди пет дни и Роло, който командваше в отсъствието на Рагнар, умишлено протакаше. Сега решението бе в ръцете на Рагнар и същата вечер той събра мъжете на поляната пред дома си, където бе разпален голям огън. Можеше да им нареди да правят каквото пожелае, но бе отсъствал три години и искаше да провери настроенията им.
— Първо ще ги изслушам — ми каза, — а после ще дам заповедите си.
— И какви ще бъдат те? — попитах.
— Още не знам — ухили се той.
Роло заговори първи.
— Нямам нищо против Гутред — рече, — но се чудя дали той е най-добрият крал за Нортумбрия. Една земя се нуждае от владетел, който е щедър, силен и справедлив. Гутред не е нито силен, нито справедлив. Той покровителства християните.
Сред тълпата се разнесе одобрителен ропот. Беока, който седеше до мен, разбираше достатъчно от ставащото, за да се обезпокои.
— Но Алфред подкрепя Гутред — ми прошепна.
— Мълчи! — изсъсках му аз.
— Гутред — продължи Роло — поиска от нас данък за християнската църква.
— И вие платихте ли го? — попита Рагнар.
— Не.
— Ако Гутред не е крал, кой тогава? — Никой не отговори. — Ивар ли? — Присъстващите мълчаха като попарени, защото никой не харесваше Ивар. Единствено Беока понечи да отвори уста, но аз го сръчках в пилешките ребра. — Какво ще кажете за ърл Улф? — предложи Рагнар.
— Твърде стар е — поклати глава Роло. — Освен това се прибра в Кеър Лигалид и иска да си остане там.
— Ще се намери ли изобщо саксонец, който да зачита нас, датчаните? — попита Рагнар, но му отвърна единствено тишина. — Друг датчанин тогава?
— Трябва да е Гутред! — изджафка като куче Беока.
Роло направи крачка напред, за да покаже, че предстои да каже нещо важно.
— Ние ще следваме теб, господарю — обърна се към Рагнар, — защото си щедър, силен и справедлив.
Думите изтръгнаха бурни овации от множеството, събрано около огъня.
— Това е измяна! — възкликна Беока. — Алфред ни заръча…
— Алфред не е тук — изшътках му, — затова млъкни.
Рагнар се вторачи в пламъците. Беше красив мъж, с волево, открито и ведро лице, но сега изглеждаше угрижен. После се обърна към мен.
— От теб би станал приличен крал.
— Не отричам — съгласих се.
— Ние сме тук да подкрепяме Гутред! — не мирясваше Беока.
— Финан — обърнах се към ирландеца, — до мен има един сакат и кривоглед свещеник, който адски ми лази по нервите. Ако пак надигне глас, резни му гръкляна.
— Утред! — изписка Беока.
— Това не се брои — махнах с ръка. — Но следващия път, когато се обади, го изпрати при праотците му.
Финан се ухили и изтегли меча си. Беока се умълча.
— Да, би могъл да станеш крал — повтори Рагнар и аз усетих как тъмните очи на Брида се впиват в мен.
— Предците ми са били крале, а тяхната кръв тече в жилите ми — отвърнах. — Тя е кръвта на Один. — Баща ми, макар и християнин, винаги се е гордял, че родът ни води началото си от бог Один.
— И ще бъдеш добър крал — продължи Рагнар. — Защото е добре тук да управлява саксонец, а ти си саксонец, обичащ датчаните. Какво пречи да те провъзгласим за Утред, крал на Нортумбрия? — Брида продължаваше да ме гледа и аз знаех, че си спомня нощта, когато неговият баща умря, а Кяртан и войниците му крещяха като демони и посичаха мъжете и жените, излизащи с олюляване от пламтящата сграда. — Е? — подкани ме Рагнар.
Признавам, че изкушението бе силно. Много силно. В дните на своя разцвет дедите ми са били крале на Берниция, а ето че сега тронът на Нортумбрия ми се предлагаше на тепсия. С Рагнар до себе си можех да бъда сигурен в датската подкрепа, а саксонците щяха да правят каквото им се нареди. Естествено, Ивар щеше да окаже съпротива, а също Кяртан и чичо ми Елфрик, но това не беше нищо ново, а и аз не се съмнявах, че съм по-добър военачалник от Гутред.
