И все пак си давах сметка, че моята съдба не е да бъда крал. Познавал съм много крале и животът им далеч не е бил само цветя и рози, вино и жени. Алфред ходеше като призрак, изпит от болежките си и от вечните грижи. Но беше прав да приема задълженията си присърце. Един крал трябва да управлява, да поддържа баланса между велможите в кралството си, да укротява съперничествата, да държи хазната пълна, да се грижи за войските, за крепостите и пътищата. Всичко това ми мина през ума, докато Рагнар и Брида ме гледаха, а Беока чакаше отстрани, затаил дъх. И реших, че не желая отговорността. Желаех среброто, пиршествата и жените, но тях можех да имам и без трона.
— Не ми е писано — поклатих глава.
— Откъде знаеш какво ти е писано? — възрази Рагнар.
Пушекът се виеше към ясното, студено небе, обсипано със звезди.
— Знам, че ще си върна Бебанбург. А няма как да управлявам Нортумбрия оттам. Но може би е писано на теб?
— Не — отвърна той. — Ние винаги сме били викинги — моят баща и неговият баща преди него, откакто се помним. Плавали сме до далечни земи в търсене на плячка. Забогатявали сме. Живеели сме сред смях и пиене, сребро и битки. Ако стана крал, ще трябва да пазя владенията си от всички, които само ще кроят как да ми ги вземат. От вълк ще се превърна в овчар. Предпочитам свободата. Твърде дълго бях лишен от нея като заложник. Искам да гледам как вятърът опъва платната и слънцето играе по мечовете, а не да се нагърбвам с грижи и тревоги. — Рагнар всъщност мислеше същото като мен, но го изрече далеч по-красноречиво. Той изведнъж се усмихна широко, сякаш захвърлил тежко бреме, и се обърна към хората си: — Искам да стана по-богат от всеки крал и ще направя богати и всички вас!
— А кой ще бъде крал? — попита Роло.
— Гутред — обяви Рагнар.
— Слава Богу! — въздъхна Беока.
— Млък! — изсъсках му аз.
Присъстващите не бяха доволни от избора. Верният Роло, мършав, мрачен и брадат, изрази всеобщото мнение.
— Гутред закриля християните. Той е повече саксонец, отколкото датчанин. Ще ни кара да се кланяме на техния разпнат Бог.
— Кучето играе според тоягата — намесих се аз. — Първото, което ще му кажем, е, че никой датчанин няма да плаща десятък на църквата му. Той ще бъде същият крал като Егберт — обикновена марионетка. Въпросът е кой ще му дърпа конците. Дали ще е Ивар? Кяртан? Или Рагнар?
— Рагнар! — завикаха мъжете.
— А моето желание — каза Рагнар, като доближи огъня, така че пламъците озариха едрата му фигура — е да видя Кяртан сразен. Ако Ивар победи Гутред, Кяртан само ще стане по-силен, а той е мой враг. Наш враг. Между неговото семейство и моето има кръвна вражда и аз ще я приключа веднъж завинаги. Сега ще подкрепим Гутред, но ако Гутред не ни помогне да превземем Дънхолм, кълна се тук пред всички вас, че ще го убия и ще седна на трона му. Аз нямам вражда с Гутред, нито със саксонците или християните. Враждата ми е с Кяртан Жестокия и много повече копнея да пролея неговата кръв, отколкото да царувам над целия свят.
— А в Дънхолм — вметнах аз — има несметни богатства.
— Затова да вървим да намерим Гутред — призова Рагнар — и да се бием за него!
Миг по-рано всички бяха искали да ги поведе срещу Гутред, а сега с радостни възгласи приветстваха новината, че ще се сражават на страната на краля. Бяха общо към седемдесет бойци — не многобройни, но едни от най-добрите в Нортумбрия. Те блъскаха с мечове по щитовете си и скандираха името на Рагнар.
— Вече можеш да говориш — обърнах се към Беока.
Но той нямаше какво да каже.
На следващото утро, под ясни небеса, препуснахме да търсим Гутред.
И Гизела.
Бяхме общо седемдесет и шест бойци, включително Стеапа и аз. Всичките на коне, снабдени с добри оръжия, шлемове и метални или кожени ризници. Четирийсет слуги водеха резервни животни, натоварени с щитове и провизии, но те не влизаха в бройката. Някога Рагнар можеше да събере над двеста мъже, но мнозина бяха загинали при Етандун, а други си бяха намерили други господари през дългото му отсъствие. И все пак представлявахме страховита гледка. Яздехме под неговото знаме с орлово крило. То беше истинско орлово крило, заковано за върха на дълъг прът. Още две подобни крила украсяваха шлема му.
— Мечтаех си за това — каза ми той, докато яздехме редом един с друг. — През цялото време, докато бях заложник, си мечтаех пак да тръгна на война. Нищо не може да се сравни с това усещане, Утред, нищо!
— Ами жените?
