— Това е Петер Кюртен. Наричан още Звярът от Дюселдорф. Съпругата му казала на полицейския психолог, че сексуалният им живот бил напълно нормален. Кюртен, от своя страна, разказал на психолога как всеки път, когато правел любов със съпругата си, той фантазирал, че я души до смърт. Тя нямала представа какво си е мислел. На следващите снимки са някои от жертвите на Кюртен — така, както ги е оставил.
Когато намирам сили да погледна отново, на екрана се е появило ново лице.
— Бела Кис, който съхранявал телата на жертвите си в празни спиртни варели. Ханс ван Зон — както много серийни убийци, той бил привидно чаровен, привлекателен и изключително харизматичен. Сред жертвите му се нарежда собствената му любима, с чийто труп е правил секс. Отново, тя очевидно не е имала никаква представа какво се върти в ума му.
И така нататък, и така нататък — списъкът с кандидати за ролята на най-зловещо човешко същество няма край.
— Клер, не ти разказвам тези неща, за да те уплаша — казва меко доктор Лейтъм. — В резултат на обстойните проучвания на тези хора ние знаем много за начина, по който работи умът на един социопат. От начина, по който оставя едно местопрестъпление например, можем да направим изводи за неговата личност, за неговия интелект, за взаимоотношенията му с хората и дори за колата, която шофира.
Тя вдига една дебела папка.
— Това е всичко, което знаем за мъжа, убил онези проститутки. Предупреждавам те, че не се чете лесно. Но трябва да го проучиш внимателно. От това може да зависи животът ти.
— Това ли наричат психологически портрет? — питам, когато вземам папката от нея.
— Част от него, да. Има и снимки, информация за случаите, цитати от изследвания… Работата ни малко прилича на обезвреждане на бомба. Преди да започнеш да дърпаш жичките, трябва да си дяволски сигурен коя от тях води до експлозива.
—
Тя ме поглежда сериозно.
— Още не сме ти казали как е умряла Стела Фоглър, нали?
Поклащам глава.
— Но помня, че по думите на камериерката е било брутално.
— От полицията не разкриха всички подробности пред медиите, за да избегнат фалшиви самопризнания.
Доктор Лейтъм замълчава за миг, преди да продължи:
— И честно казано, защото не искаха да всяват смут.
Тя посяга да вземе книгата
— Страница осемдесет и втора.
Стихотворението на тази страница е озаглавено „На оная, що е твърде весела“.
— На глас, ако нямаш нищо против. Само последните строфи.
Въпреки че няма нужда, аз се опитвам да го прочета правилно, като се съобразявам с ритъма. Но когато започвам да осмислям прочетеното, спирам да го правя. Когато стигам до края, гласът ми вече е равен и сух.
АЗ
— Смъртта на Стела е причинена от удар с лампа — казва с равен глас доктор Лейтъм.
Тя сменя още няколко снимки на екрана. Разпознавам хотелския апартамент на Стела. На леглото има тяло. По голите крака са разцъфтели синини. После, рязко, една от снимките показва в близък план лицето на Стела, заобиколено от тъмен кървав ореол, пропит в чаршафа отдолу. Инстинктивно извръщам очи.
— Изпочупените вещи по пода говорят за спречкване — казва доктор Лейтъм. — Това, както и изчезналите пари, беше достатъчно за полицията първоначално да сметне случая за обир, в който нещо се е объркало. Но още от самото начало имаше някои подробности, които изглеждаха съмнително. Едната е тази, че тялото беше покрито с чаршаф. Крадците, които току-що са убили някого, не правят така — те бързат да се изнесат възможно най-скоростно.
— Кой прави така? — питам аз. — С чаршафа, имам предвид? И защо?
Доктор Лейтъм свива рамене.
— Би могло да е жест на почит. Уважение дори. Едно последно сбогом. Или просто би могло да бъде някой, който не е искал безжизнените очи на Стела да го гледат укорително.
Тя щраква с дистанционното и снимката се сменя с близък кадър на крака на Стела, на който зее кървав прорез, дълъг близо десет сантиметра.
— По-същественото е, че на дясното ѝ бедро има дълбока рана, вероятно причинена след смъртта ѝ със счупена чаша за вино — точно както е описано в стихотворението, макар по онова време полицията да не е подозирала за това, разбира се.
Тя отново щраква с дистанционното.
