Повярвай ми полностью

— Така. Да продължим със сексуалния ти живот. Предполагам, че ще ни отнеме доста време.

И накрая отново седим в една стая с детектив Дърбан и той я гледа с очакване.

— И така — заявява сухо доктор Лейтъм, — тя е неуверена, импулсивна, крехка, емоционално нестабилна и неспособна да се справи с усещането за отхвърляне. И макар изключително силно да се опитва да го прикрие, тя жадува за одобрение така, както наркоманът жадува да се надруса. Какво да ти кажа, Франк? Тя е актриса. От друга страна, реагира бързо, наблюдателна е, талантлива и смела. Донякъде противно на онова, което ми казва здравият разум, според мен може и да си струва да опитаме.

Води ме в една конферентна зала в същата сграда, в която все още стоят разпилените кабели от компютъра на някой предишен обитател.

— Преди дванайсет години Патрик Фоглър е разпитван във връзка с изчезването на Констанс Джоунс, една проститутка.

Доктор Лейтъм показва на екрана на проектора снимка на млада чернокожа жена. Жената предизвикателно е вперила поглед в обектива. Осъзнавам, че снимката е направена в ареста.

— Видяна е да се качва в кола, подобна на колата на Фоглър. Но свидетелят не е записал регистрационния номер и няма никакви уличаващи доказателства. Констанс така и не е намерена. Патрик настоял, че е невинен, и не са повдигнати обвинения.

Тя сменя снимката. Следващата отново е от ареста.

— Четири години по-късно тялото на друга проститутка е намерено в някакъв изоставен имот, недалеч от Масачузетския университет, където Фоглър е преподавал към онзи момент. Била е обезглавена. Главата и тялото били поставени на разстояние едно от друго. Отново нямало нищо конкретно, което да го свърже с престъплението.

— Но ако е нямало връзка… — казвам аз.

Доктор Лейтъм вдига един пръст.

— С изключение на едно. Нещо толкова незначително и косвено, че никога не би могло да се използва в съда.

Тя ми подава една книга. Мигновено я разпознавам — същата, която ми даде Патрик. Les Fleurs du mal, преведена от Патрик Фоглър.

— Страница петдесет и шеста — казва тя. — Би ли я прочела на глас?

Озадачена, правя каквото ми казва.

Спирам преди края. Сега разбирам защо пожела да прочета точно това стихотворение. Обезглавено тяло… Чувам щракване и вдигам поглед. Доктор Лейтъм сменя още снимки на екрана — ужасни, ужасни снимки, толкова отвратителни, че трябва да извърна очи от тях. Но не и преди една конкретна снимка да се запечата в съзнанието ми. Женска глава, отсечена, поставена сред дебели църковни свещи. Все още носи своите големи кръгли обици. Клепачите ѝ са полузатворени; виждат се зелените ѝ сенки за очи. Изражението на лицето ѝ е изцъклено и примирено.

— Моля те, продължи — казва тихо доктор Лейтъм. С неохота вземам книгата и продължавам.

Спирам с пресъхнало гърло.

— Все пак това не доказва, че е бил той, нали? Не доказва, че е бил Патрик.

— Точно така — съгласява се равнодушно доктор Лейтъм. — Не доказва нищо.

— А Стела? Тя… така ли е умряла?

— Ще стигнем и дотам. Но малко преди тя да умре, Патрик се е срещнал с някого в един бар — с една млада жена. Когато взела неговата книга, тя прегънала страницата, за да не изгуби мястото, докъдето е стигнал. Помниш ли?

Кимвам.

— Би ли намерила това място, моля?

Правя го. Стихотворението, в което Патрик така съсредоточено се взираше онази вечер, се казваше „Виното на убиеца“.