Повярвай ми полностью

— Когато се разрови в миналото на Патрик — казва доктор Лейтъм, — човек открива, че навсякъде, където е живял той, са изчезвали проститутки. Не много, само една или две на година. Не достатъчно, че да се озоват в заглавията на вестниците — на кого му пука за няколко курви наркоманки, нали така? Но достатъчно, за да бъде установен модел на поведение. Телата рядко биват открити. Но когато това се случи, те са осакатени по начини, които наподобяват стихотворенията от Les Fleurs du mal. — Тя ми показва още няколко снимки. Ужасни, зловещи снимки. — Шанис Уилямс. Седем прободни рани в сърцето. Това съвпада със стихотворение на име „На една мадона“, в което Бодлер казва: Ще взема седем ножа, по един за всеки смъртен грях и в сърцето ти ридаещо ще ги забия. Джейда Флойд. Гърдите ѝ са били разрязани. Това съвпада с едно стихотворение, в което Бодлер пише: И както груб развратник гризе със сластен стон гърдите похабени на уличница стара, така и ние — скрито терзани от поквара — насладата до края цедим като лимон…8 Спри ме, когато си чула достатъчно.

— Чух достатъчно.

Но доктор Лейтъм не спира. Още една снимка, после още една.

— Джасмин Диксън, чийто стомах е бил разпорен по начин, наподобяващ стихотворението „Един труп“. Имани Андерсън, чиято глава е била брутално обръсната, както в едно стихотворение, в което Бодлер сравнява косите на любимата си с черния океан на горящата Африка. Прешъс Коулмън, наръгана в далака. Ани Уошингтън, също — Бодлер е написал няколко стихотворения със заглавието „Сплийн“9. И не забравяй, че това са само жертвите, които сме намерили.

Тя щраква с дистанционното и екранът милостиво угасва.

— И тогава, след сватбата на Патрик и Стела преди четири години, убийствата спират.

— Каква би била причината? — питам по-скоро за да се разсея от онова, което видях току-що.

— Може би се е опитвал да се държи добре. Може би е бил влюбен. Или е станал по-добър в укриването на труповете. Така или иначе отсъствието на убийства, съвпадащо с важно събитие в живота на Фоглър, е още една тънка нишка, която го свързва с всичко това.

Тя се навежда напред, а в очите ѝ лумти жар.

— Клер, става въпрос за нещо много повече от това да заловим убиеца на Стела Фоглър. Става въпрос да пипнем един социопат. Затова казвам, че е опасно.

— Какво точно ще трябва да направя аз?

— Не знам точно. Мога само да ти кажа коя трябва да бъдеш.

— Импровизация.

Усещам как пулсът ми се ускорява, когато го казвам.

— Да — само че в тази пиеса труповете няма да станат и да се поклонят в края на представлението. Клер, моля те, разбери: ще трябва да ми се довериш повече, отколкото на който и да било режисьор или учител по актьорско майсторство, с когото си работила. Честно казано, все още имам сериозни резерви дали да продължим.

— Но всичко това може да е просто съвпадение. Патрик би могъл да е невинен.

Все още ми е трудно да се примиря с мисълта, че ужасните снимки на доктор Лейтъм имат нещо общо с ведрия интелектуалец, когото срещнах в онзи бар.

— Да. Всъщност по време на цялата операция трябва да действаме с убеждението, че е така. Това е единственият начин да запазим своята обективност.

Тя ме поглежда внимателно.

— Но нека ти кажа едно. Работя по тези убийства от шест години насам — много преди убийството на Стела. И през по-голямата част от това време съм била убедена, че Патрик Фоглър определено е най-правдоподобният заподозрян.

След една безсънна нощ, изпълнена с кошмари и съмнения, отново се намирам в офиса на доктор Лейтъм. Седя зад бюрото ѝ и попълвам още документи. Тя седи над мен и наблюдава.

Формуляри за съгласие. Десетки на брой.

Заявления за освобождаване от отговорност. Разрешения за наблюдение. Споразумения за неразгласяване на информация. Писмени откази от право на поверителност. И формуляри за формулярите. Формуляри, в които пише, че разбирам какво съм правила, когато съм подписвала другите формуляри. Формуляри, в които пише, че давам съгласието си свободно и с почти пълна убеденост, че работата под прикритие ще съсипе живота, кариерата и душевното ми здраве.

Подписвам ги бързо, почти без да ги чета, като слагам инициалите си на всяка страница и датата, където е необходимо.

— Добре дошъл в лагера, новобранец. Падна ми в ръчичките — изръмжава доктор Лейтъм.

Това е най-лошата имитация на Дензъл Уошингтън, която някога съм чувала, но има ефект. Не успявам да се усмихна.

Подготовката продължава в друга конферентна зала, дълбоко във вътрешността на сградата.

— Нека се запознаем с няколко чудовища — казва спокойно доктор Лейтъм.

Тя натиска едно копче на дистанционното в ръката си и осветлението угасва.

Доктор Лейтъм крачи напред-назад, докато говори, като минава през лицето, което се е появило на екрана.