Повярвай ми полностью

— Ще носиш микрофон — успокоително казва Дърбан. — Хората ни ще бъдат в готовност съвсем наблизо, ако се наложи да те измъкнат.

— Ако се съглася, колко ще ми платите?

— Избраната за примамка ще получи удовлетворение от мисълта, че е изпълнила гражданския си дълг — казва ледено доктор Лейтъм. — Една жена е загинала, Клер.

— Сигурно ще можем да ти осигурим и някакво заплащане — добавя Дърбан.

— Искам зелена карта — казвам бавно аз. — Пълно заплащане и зелена карта.

Той поклаща глава.

— Невъзможно.

— Сам каза, че имаш приятели в имиграционните…

— Няма да има зелена карта — намесва се доктор Лейтъм. — Защото няма да има операция. Работата не е за теб.

И двамата се обръщаме към нея.

— Поне докато аз не реша — добавя тя.

Подписвам някакви формуляри, след което доктор Лейтъм ми прави цял куп психологически тестове. Тест на Векслер. Минесотски многофакторен личностен въпросник. Въпросник за признаци на психопатия на Хеър. Кара ме да държа електроди във всяка ръка, докато тя сменя разни картинки върху един екран. Кучета, бебета, облаци и после рязко нож, порнография, още облаци.

Но предимно разговаряме.

— Клер, защо Ню Йорк?

Вдигам рамене.

— Защо не?

Доктор Лейтъм ме поглежда проницателно.

— Доколкото разбрах, като дете си била в системата за приемна грижа?

— Точно така — казвам, като се чудя откъде, по дяволите, знае това.

— И си се разбирала добре с приемното си семейство?

— Приемни семейства. В множествено число. Не обичаха да се застояваме. И не. Не съвсем.

Тя ме изчаква да продължа.

— Да вземем онова, в което прекарах най-дълго време — казвам най-сетне. — Джули и Гари. Джули работеше като мениджър в здравните служби. Гари се занимаваше с маркетинг. На външен вид бяхме щастливо семейство, като в някой сериал… поне за пред социалните работници. Мисля, че бях на единайсет, когато си дадох сметка, че те двамата не се харесват особено. Но нямаха избор. Ако се разведат, щяха да загубят страничния бизнес, който въртяха — а именно, да са приемни родители. Десет хиляди лири на година, на дете, необлагаеми. Така че се мъчеха и се опитваха да се преструват, че всичко е наред.

Спирам.

— Продължавай — тихо казва доктор Лейтъм.

— След около година или малко повече за първи път забелязах, че Гари започва да ме гледа по различен начин. Ако го срещнех, докато излизаше от банята, той ми се усмихваше така, сякаш между нас има някаква тайна. Веднъж си порязах крака и помня как той прокара ръка нагоре-надолу по него, за да види дали съм добре. Понякога ми разтриваше гърба… отначало ми харесваше. В смисъл… беше по-добре, отколкото да ме игнорира, нали? Най-сетне имаше нещо, което го караше да ми обръща внимание — нещо, което жена му не притежаваше. Мина известно време, преди да осъзная какво точно беше то. Той никога не направи нищо. Нищо сериозно. Просто понякога, когато допуснех грешката да остана насаме с него, ме опипваше. Не се изненадах, когато Джули в крайна сметка го изрита и той се хвана с някаква колежка.

Доктор Лейтъм кимва.

— А работата като примамка, която вършеше за онази адвокатска кантора?

— Какво за нея?

— Как те караше да се чувстваш? — пита ме тя и аз долавям, че този въпрос е важен за нея.

Вдигам рамене.

— Беше кофти работа, с която си плащах наема.

— Само това ли беше, Клер?

— Виж — казвам, раздразнена от нейната настоятелност, — онези жени си мислеха, че ако съпрузите им се оставят да ги свали някоя като мен, значи не си струва да бъдат омъжени за тях. Но истината е, че почти всеки мъж би се поддал в подобна ситуация. Просто мъжете са си такива.

— Това е доста цинична гледна точка. Може би онези жени са искали да могат да имат доверие на партньорите си.

— Тогава да се бяха опитали да им имат доверие. А не да изпробват границите на връзката си, докато се срине. — Поклащам глава. — Мъжете мислят с пишките си. Голяма работа.

— Всички мъже ли, Клер? — пита тихо доктор Лейтъм. — Или просто мъжете като твоя приемен баща?

Впервам поглед в нея. Най-сетне успявам да прозра накъде бие с всичко това.

Усещам как сълзите напират в очите ми.

По бузата ми се стича сълза. Избърсвам я.

Катрин Лейтъм вдига ръце и за мое учудване започва да ръкопляска, бавно и язвително.

— Много добре, Клер. Това са фройдистки глупости, разбира се. Но съм впечатлена от начина, по който прие предложението ми и продължи в същия дух. И сълзите бяха чудесен детайл.

Тя ми подхвърля една кутия с кърпички и прави отметка в бележника си.