Повярвай ми полностью

— Това се нарича подготовка, Клер. Агентът под прикритие трябва да разполага с всичко необходимо, за да си свърши работата…

Въздъхвам.

— Знам каква ми е работата. И тя се нарича актьорска игра. Това е областта, в която аз съм експерт. Трябва да спреш да гледаш на мен като на агент под прикритие и да започнеш да гледаш на мен като на персонаж. Не разбираш ли? Когато изляза на среща с този мъж, каква полза бих могла да имам постоянно да мисля за това, че може би е наръгал в сърцето някаква клета жена или разни такива? Моята героиня трябва да вярва, че съм излязла на среща с един приятен мъж — някой, който ме е заинтригувал, когото намирам за привлекателен, с когото мога да си представя, че бих имала връзка.

Доктор Лейтъм се замисля.

— А ти намираш ли Патрик за привлекателен, Клер?

— Да — казвам след кратко мълчание. — Намирам го.

— Добре тогава. В такъв случай бих казала, че няма да се изискват кой знае какви актьорски умения.

Доктор Лейтъм се връща отново към своите снимки.

— На първата е…

— Трябва да опозная сивото.

Тя се обръща към мен с въпросително изражение на лицето.

— Така казваше Хенри — бившият полицай, с когото работех — обяснявам аз. — Той ми каза, че когато си под прикритие, трябва да вярваш в същото, в което вярват и хората, сред които искаш да се внедриш. Ако не е така, могат да го усетят.

— Бившият полицай Хенри не е начело на тази операция. Аз съм. И повярвай ми, аз искам да си нащрек. Защото, когато си нащрек, си в безопасност.

— Тогава няма да се получи — поколебавам се, после заговарям по-бързо. — Виж, колкото и да твърдиш, че се стараеш да останеш обективна, ти очевидно вече си убедена, че Патрик е убиецът. Това дори не е етично! Ти си като някой режисьор, който заявява на първия ден от репетициите, че злодеят е такъв и такъв или че в пиесата всъщност става дума за тоталитаризма. Това е лош подход — прави всичко твърде плоско. Така не може да се получи. Аз трябва да вярвам коя съм аз — и за да го направя, трябва да вярвам кой е той. И ако това означава понякога да ти казвам да млъкнеш… Ами оправяй се.

Спирам, донякъде защото съм си казала всичко и донякъде защото изпитвам едно странно чувство, че по време на този малък изблик доктор Лейтъм всъщност не ме слушаше. Тя ме изучаваше. Като кастинг директор, който ме оценява от едно до десет.

— Добре — кимва. — Ще го направим по твоя начин. Виж сивото, Клер, ако мислиш, че това ще ти помогне. Без повече приказки за убийства.

Гласът ѝ става по-рязък.

— Но във всеки един друг аспект решавам аз. Разбрахме ли се?

— Благодаря — казвам, донякъде изненадана.

Не мога да си избия от ума и другото, което бившият полицай Хенри обичаше да казва: Някои хора потъват толкова дълбоко в сивото, че то ги поглъща завинаги.

Успоредно с всичко останало, научавам и някои неща за Бодлер.

Vénus Blanche и Vénus Noire вече си имат имена: Аполони Сабатие и Жан Дювал. Едната е с бледа кожа, грациозна и толкова величествена, че обожателите ѝ я наричат с прякора La presidents, другата е наполовина мулатка, танцьорка, а в случаите, когато поетът е твърде беден, за да ги издържа, и проститутка. Салонът на Аполони е в центъра на интелектуалния живот в Париж през деветнайсети век: сред обожателите ѝ се нареждат Балзак, Флобер и Виктор Юго. Но Жан е онази, при която Бодлер се е завръщал година след година. Той я заразил със сифилис. Тя го накарала да се пристрасти към опиума. Два проблемни образа, обединени от бедността и зависимостта.

— През годините Бодлер е изпращал стихотворения на Аполони Сабатие анонимно — казва доктор Лейтъм. — Когато Les Fleurs du mal най-сетне е била публикувана със собственото му име, Аполони очевидно е разбрала от кого са написани. Но се е случило нещо неочаквано. Властите иззели книгата. Тринайсет от стихотворенията, включително шест, които бил написал за нея, били цензурирани и Бодлер бил даден под съд за сквернословие. Отишъл при Аполони и я помолил да използва връзките си, за да му помогне. Дори да го е направила, не постигнала успех — повечето от забранените стихотворения останали забранени, но след съдебния процес Бодлер най-сетне успял да спи със своята Бяла Венера. Никой не знае какво точно се е случило в онази нощ. Можем да гадаем единствено от писмото, което той ѝ изпратил няколко дни по-късно. С това писмо прекратил техните отношения, като пишел, че страстта го ужасява, защото твърде добре осъзнава отвратителните постъпки, които тя би могла да го подмами да извърши.

— Мислиш, че може би и с Патрик е така? Според теб ще бъде подозрителен към мисълта за интимност, защото тя може да го накара да се разкрие?

— Убедена съм в това. Ти трябва да му покажеш, че тъмната страна, която долавяш у него, не те отблъсква. Тъкмо обратното, тя те вълнува. Трябва да му покажеш, че можеш да му бъдеш равна, дори в най-ужасното.

— Как да го направя?

Тя се поколебава, после посочва книгата, което лежи между нас.