Минали са десет дни от заминаването на Патрик в Европа и пет от получаването на последното му съобщение по електронната поща. Знаем, че се е върнал в Манхатън, но откакто го помолих да продължава да ми пише, не сме получили нищо. Катрин се опитва да ми запълва времето, но усещам, че никак не ѝ се занимава с това, точно както и на мен. Просто всички отбиваме номера в очакване Патрик отново да се свърже с мен.
— Това, което ще ти покажа сега — продължава Катрин, — са някои основни невролингвистични техники.
Тя показва една таблица. Разделена е на две колони — ГРЕШНО и ПРАВИЛНО.
— Първо — преценки. Опитвай да се въздържаш от тях. Да кажеш: „Това е отвратително“ или дори: „Това е страхотно“, не дава толкова добри резултати, колкото един неутрален отговор от типа на „Разбирам“ или „Слушам те“. И помни, че най-ефективният помощник в разпитите е мълчанието.
Тя спира.
— Неспокойна си, Клер. Има ли някакъв проблем?
Шумно въздъхвам, преди да отговоря.
— Всичко това го учихме още през първата седмица от часовете по актьорско майсторство. С тази разлика, че там му казваха „блокиране“ и „приемане“.
Тя ме поглежда намръщено.
— Клер, моето обучение продължи седем години. Далеч не смятам, че няколко допълнителни дни…
— „Далеч не смятам, че няколко допълнителни дни…“ — имитирам я толкова точно, че Катрин се изчервява.
— Това ми напомня — казва ледено тя, — че трябва да ми казваш, когато ти предстои цикъл. Може да се наложи да организираме операцията около периодите, в които не си в толкова лошо настроение.
— Добре — казва тя, като вдига ръце във въздуха. — Напиши имейл на Патрик. Помоли го да се срещнете. Определено не може повече да продължаваме така.
Приятелят ми закъснява.
Това бихте си казали, ако ме видите как седя тук — в този тих бар в Уест Вилидж — и се опитвам да пия безалкохолния си коктейл с доматен сок така, че да ми стигне за цялата вечер. Поредната студентка, излязла на среща. Може би малко по-издокарана от жените наоколо.
— Здравей, Клер!
Изненадва ме, като се приближава откъм сенките, така че ми се налага да се овладея, за да не трепна. Той се навежда, за да ме целуне по бузата, и за миг, когато светлозелените му очи се доближават до моите, аз съм сигурна, че може да види всичко, че знае всичко: че усеща присъствието на жиците, залепени за кожата ми, и предателството в сърцето ми.
— Какво пиеш? — пита той, докато небрежно сяда до мен и прави знак с ръка на бармана.
— Всъщност няма да останем тук. Ще отидем другаде. В друг бар.
Той се намръщва.
— Тогава защо не се срещнахме там?
— Защото не е място, на което може да се уговориш да се срещнеш с някого. Ще тръгваме ли?
Не му обяснявам нищо повече, преди почти да стигнем там. Едно от последните такива места от едно време, каза ми Катрин — от времето, когато клубовете като „Шахтата“ и „Гробницата“ са били заведения, заради които Ню Йорк е бил синоним на сексуална разкрепостеност.
Най-сетне спирам.
— Ето го.
Няма табела, само звънец. Слизаме по няколко стъпала и влизаме във фоайе, където има само една жена, застанала зад малка катедра, и врата със завеса. Жената ме поглежда отвисоко над обиците на носа си. Това не ми харесва особено — все пак съм облечена с чисто ново сако „Прада“, купено с втората ми заплата.
След като приключваме с формалностите около членството, подписваме копие от правилата и влизаме през вратата, разбирам защо не беше впечатлена. На това място „Прада“ не значи кой знае какво.
Всъщност тук нищо, направено от плат, не значи кой знае какво. Предпочитаните материи са кожа, ПВЦ, гума и стреч фолио. О, и плът. Тук много обичат плът. Особено ако е продупчена, надписана или татуирана.
Ирационално, първата ми мисъл е следната:
Покрай нас минава един мъж. Облечен е с кожени панталони и нищо друго и държи верига. Веригата води до една обица, пробила зърното на зашеметяващо красива млада жена. Върху гърдите ѝ с маркер е написана думата РОБ.
Оглеждам се наоколо и виждам кожени маски, ремъци, странни приспособления за запушване на устата с топки за голф. Друг мъж носи качулка, която покрива цялото му лице — има само една тръбичка, през която да диша. През тълпата пулсира музика, така дълбоко и басово, че я усещам в слънчевия си сплит.
На повдигнат подиум двама мъже се редуват да бият с плоска дървена лопатка една жена, завързана за някаква рамка. Малка групичка хора са се събрали да гледат. Стената зад рамката е отрупана с инструменти, грижливо окачени върху кукички като в дърводелска работилница: намотани въжета и кожени каиши, белезници и клампи, камшици със сложна изработка и бастуни в стил „Чарли Чаплин“.
Патрик и аз наблюдаваме известно време. В един момент, по предварително уговорен сигнал, мъжете спират. Единият от тях кара жената да целуне лопатката, докато другият я развързва. Хората се разпръскват, като някои се насочват към по-тъмните странични стаички.
