Повярвай ми полностью

В главата си чувам гласа на Пол. Неслучайно говорим за това, че трябва да се свържеш с чувствата си — най-добрите актьори носят дълбоко в себе си едно спокойствие, един мир. Една цялост…

Оставям чашата с вода и се изправям на крака.

— Аз бях дотук — казвам тихо.

— Ти беше какво? — намръщва се Франк.

— Повече няма да участвам.

— О, за бога — казва Катрин. — Клер, престани да се надуваш и седни.

— Говоря сериозно. Стига толкова. Съжалявам.

Катрин поглежда Франк.

— Детектив? — казва тя.

В този момент си давам сметка, че са обсъждали подобни непредвидени обстоятелства, че са се подготвили; че сега Франк би трябвало да каже или да направи нещо, с което да ме спре.

Но той не го прави. Вместо това мъчително казва:

— Добре, Клер, щом така искаш.

— Кажи ѝ, Франк — настоява Катрин. — Или аз ще го направя.

— Какво да ми каже?

— Ако се откажеш, ще те качат на първия самолет обратно за Великобритания.

Гледам я втренчено.

— Ти подписа договора — добавя тя.

— Но не прочетох договора. Ти не ми даде достатъчно време.

Катрин свива рамене.

— Не можехме да поемем риска да се откажеш по средата — казва извинително Франк.

— И все още не можем — добавя Катрин. — Това не е свършило, докато аз не кажа.

В погледа ѝ към мен се чете точно толкова загриженост и състрадание, колкото към някой лабораторен плъх.

— А сега може ли да се върнем към работата?

— Днес си мълчалива, Клер.

Патрик се връща в леглото с бутилка вино и две чаши.

— Всичко наред ли е? — добавя той.

— Разбира се.

Аз се надигам да седна и се усмихвам.

— Само съм малко… замислена, това е всичко.

Той също се усмихва.

— Кажи ми тогава за какво си мислиш.

Въздъхвам.

— Иска ми се да можех.

Не мога да спра да разигравам в главата си яростния скандал между мен, Катрин и Франк, който се разрази, след като разбрах какво би се случило, ако откажа да участвам в операцията. Крещях, молих, ридах дори; без никакъв успех.

Аз съм в капан. Просто една марионетка, зомби. Повтарям техните реплики като папагал, правя техните движения.

Как изобщо се стигна дотук?

Вече си давам сметка, че Катрин няма да спре, докато не получи нещо, което може да използва като доказателство срещу Патрик. Колкото и незначително да е то, колкото и да е двусмислено, тя ще се възползва от нещо, което той рано или късно ще каже или ще направи, и ще го вкара в затвора.

Дори ако е породено от разбираемия гняв на един сирак, предаден от жената, която обича. Жената, за която си е мислел, че също безусловно го обича.

— Мислех, че можем да си доверим един на друг дори най-ужасните неща, които се случват в главата ни — казва нежно Патрик. — Повярвай ми, Клер. Нищо, което ми кажеш сега, не може да промени чувствата ми към теб.

Почакай само докато разбереш какво ти е намислила Катрин, казвам си.

Но след това ми хрумва: Ами ако наистина му кажа?

Идеята е толкова налудничава и в същото време толкова великолепно проста, че едва не ахвам на глас.

Ако изляза от ролята? Ако разкажа всичко на Патрик?

Ако двамата имаме бъдеще заедно, в някакъв момент той ще трябва да узнае истината. Но в момента, в който се случи това, с операцията е свършено. Ще бъда депортирана.

Освен ако — мислите ми вече препускат бясно, — освен ако не му кажа, без Франк и Катрин да разберат. Освен ако не направя Патрик част от тайната. И двамата заедно продължим да замазваме очите на Франк и Катрин, докато не загубят интерес към него.

Вместо да го вкарам в капан, аз бих могла да съм тази, която ще го спаси.

— Защо се усмихваш, Клер? — пита ме той.

— Задръж тази мисъл — казвам аз и скачам. — Задръж тази мисъл и не мърдай оттук. Има нещо, което трябва да ти кажа — нещо наистина шокиращо. Нещо… — спирам, осъзнала значението на онова, което предстои да направя. — Нещо, което сигурно ще накара главата ти да експлодира. Отивам да си взема набързо един душ. После ще говорим.

— Нямам търпение — казва Патрик. Звучи развеселен.

Спирам само да си взема един халат и отивам в банята. Изваждам огърлицата с микрофона от джоба на дънките си, в който я бях скрила, и я заравям дълбоко в коша за пране на Патрик, като добавям отгоре няколко хавлиени кърпи.

Съжалявам, Катрин. Но не трябваше да се опитваш да ме притискаш в ъгъла.

Поемам си дъх, съсредоточавам се, успокоявам се и бързо прехвърлям сцената наум. Как да застана, какво да кажа. И как да звуча. Сериозно? Развълнувано? Извинително? Просълзено? Не, трябва да е спокойно, решавам. Все пак за него това ще е съвсем нова информация. И ще имам само една възможност да го направя. Без повторения, без дубли.

Само за миг ми минава през ум, че Патрик може да ми се ядоса. Спомням си гневния му изблик в театъра и окървавеното лице на Раул.