— Но състоянието ѝ ще бъде оценено в охранявано психиатрично заведение — добавя Катрин. — Най-вероятно ще могат да я задържат там, докато имиграционните служби уредят връщането ѝ във Великобритания.
Патрик кимва.
— А какво мислите
Следва дълго мълчание.
— Честно казано — признава Катрин, — според мен никога няма да разберем. И не съм сигурна, че някога изобщо щяхме да го узнаем, колкото и дълго да я бяхме наблюдавали. Мисля, че за Клер Райт реалността е такава, каквато тя иска да бъде.
„Грийнридж“. Психиатричен център за постоянно настаняване на трийсет километра северно от града. През десетте месеца, прекарани в Америка, почти не съм излизала от Манхатън. Нищо от опита ми в тази страна не ме е подготвило за сблъсъка с мизерията в тукашните държавни здравни учреждения.
Отделението, в което съм настанена, е оборудвано с електронни ключалки. На теория се грижат за сигурността ни, докато оценяват състоянието ни. На практика сме затворници. Имаше някакво разглеждане на делото ми в съда, но прецениха, че не съм в състояние да присъствам на него, а предоставеният ми от щата адвокат просто подаде някакво заявление, в което се казваше, че представлявам заплаха за самата себе си, а може би и за другите. Такава е процедурата явно. Един пациент — огромен чернокож мъж, когото санитарите наричат Месото, е закопчан с белезници към леглото си по двайсет и четири часа на ден. Останалите се придвижват свободно, доколкото им е възможно, макар че и те се препъват нагоре-надолу по излъсканите коридори, сякаш носят невидими метални окови на краката си, и си мърморят на някакви жаргони, които не разбирам. Всички изглеждат перманентно замаяни от каквито там лекарства са им предписани.
Навън е жега и прозорците не се отварят. Мъжете сред пациентите се разхождат голи до кръста и дори персоналът не носи нищо под престилките. Нощем нищо не разделя мъжете и жените освен един коридор. През първата си нощ тук чух писъците на една жена надолу по коридора, някой я беше нападнал. Персоналът отведе мъжа, но два часа по-късно той отново се озова при нея.
Психиатърът, който отговаря за мен, се казва доктор Андрю Банър. Той е млад и по кожата му личат признаците на хронично преработване. Първия път, когато се виждам с него, дълго време проверява рефлексите ми.
— Страдаш ли от някаква форма на физически стрес или нараняване? — пита ме.
— Вече ви казах какво се случи. — По някаква причина зъбите ми тракат. — Беше полицейска операция — работех заедно с полицията. Заведоха ме в един апартамент, пълен с камери. Но не ми казаха, че и навсякъде другаде има камери. Защото всъщност аз бях тази, която наблюдаваха.
Спирам, когато осъзнавам колко превъзбудено звучи гласът ми.
— Някаква автомобилна катастрофа? Или уличен грабеж? — продължава Банър, като светва в очите ми с малко фенерче.
— Не — отвръщам и прехапвам устни, за да им попреча да се движат.
— Някакви нервни състояния? Епилепсия? Хипогликемични кризи? Маниакални епизоди? Депресия, мисли за проява на насилие?
— Не. — Поглеждам надолу към ръката си, вече е превързана. — Искам да кажа, с изключение на това.
— Случва ли ти се да чуваш гласове, които не съществуват наистина?
— По-скоро не.
Той изключва фенерчето.
—
— Понякога си представям, че съм във филм. Наблюдавам се отстрани как играя.
Той си записва нещо.
— Вземала ли си някакви хапчета без рецепта през последните дванайсет месеца?
— Само екстази. Но не много често.
— Аха.
Записва си още нещо.
— Вижте — казвам и ми се струва, че го правя за пети път. — Беше във връзка с убийството на Стела Фоглър, онова, което се случи през февруари. От полицията ме подмамиха да се срещна с някаква психоложка, която ми направи куп тестове.
— Какви тестове?
Опитвам се да си спомня, но лекарствата, които са ми дали, замъгляват паметта ми.
— Предимно разговаряхме. За това какво е да израснеш с приемни родители. Мисля, че по някакъв начин това беше част от психологическия ѝ портрет. Цялата измишльотина в стила на онази приказка за момиченцето, което отива да живее при мечките в гората.
Той си записва и това.
— Вярвате ли ми?
Долавям отчаянието в гласа си.
— Разбира се.
— Наистина ли? — питам с облекчение. —
Докато продължава да пише, той казва:
— Неотдавна имах пациент, който мислеше, че в стомаха му расте дърво. Спомняше си как е изял една ябълка заедно със семките и беше решил, че са покълнали в него. Страдаше от мъчителни стомашни спазми. Веднага щом му дадохме лекарство, спазмите спряха. Беше се убедил, че лекарството е отрова и че дървото е умряло.
— Но пак е бил луд — казвам аз, неразбиращо.
— Клер, това е дума, която предпочитаме да не използваме тук. Всеки от нас живее в собствена реалност.
Доктор Банър поглежда към лаптопа си.
