Повярвай ми полностью

— Все пак мисля, че винаги съм го знаел. Определено долавях, че си приличаме по нещо, по което се различаваме от останалите.

Той се протяга и хваща ръката ми.

— Клер, аз ти зададох един въпрос в болницата, а ти така и не ми отговори. Но мисля, че сега си по-добре, затова ще те попитам отново. Има ли някакъв шанс да започнем отначало? Или вече сме се отдалечили твърде много един от друг?

Впервам поглед в изящната желязна плетеница на Бруклинския мост. И внезапно, вълшебно, всичко ми се струва възможно.

— Стига да искат, двама души винаги могат да изградят мост помежду си.

Същата нощ правим любов за първи път, откакто ме изписаха. Или, както се съгласихме да гледаме на нещата, за първи път — точка. Той и аз, разголени един пред друг във всеки възможен смисъл. Без лъжовните си костюми.

Той целува белезите ми — трите тънки червени резки над лявата ми китка. Ще избледнеят с времето, беше ми казала сестрата от „Грийнридж“. Надявам се да не се случи. Не се срамувам от тях.

После прониква в мен безкрайно нежно, обгърнал с една ръка тила ми, за да може да ме гледа право в очите.

Мисълта за това, че ме наблюдава толкова изпитателно, ме плаши. Опитвам се да се скрия от него, да предотвратя размразяването на бурята. Спомням си всички онези пъти, когато съм си лягала с непознати и съм се преструвала на някой друг. Как понякога имитирах удоволствие, а понякога се преструвах пред себе си, че го имитирам. Но винаги, винаги изнасях представление.

Давам си сметка, че именно това е нещото, от което толкова се страхувах. Някой да види истинското ми аз.

Усещането, че съм на показ, само засилва преживяването. Когато върховният момент настъпва, ме залива като вълна, бушува и ме мята по своята пяна, а аз се изгубвам като корабокрушенец, скимтя и ридая, от гърлото ми се изтръгват неразбираеми звуци, краката ми треперят, гърбът ми се извива и всичките ми мускули се разтърсват от неконтролируеми спазми.

— Значи така изглеждаш, когато го правиш наистина — прошепва той.

Минават няколко дни, преди да се почувствам достатъчно добре, за да започна да чета пиесата на Патрик. Дори тогава думите отказват да застанат неподвижно. Но понеже той я е написал, упорито продължавам. Постепенно успявам да прочета по две страници наведнъж, после по три, а след това и цели сцени.

„Разголеното ми сърце“ започва през лятото на 1857 година в долнопробния апартамент, в който Бодлер живее заедно със своята любовница Жан Дювал. Тя се оплаква колко са бедни. Той винаги е твърдял, че след публикуването на Les Fleurs du mal ще забогатее. Вместо това книгата е конфискувана и той е даден под съд за сквернословие. Ако го осъдят, ще му бъде наложена глоба или ще го пратят в затвора.

Жан му дава избор. Да продаде бижутата, които ѝ е купил с аванса за книгата, или да излезе да проституира на улицата, както толкова много пъти преди това ѝ се е налагало да прави.

Бодлер се разкъсва. Знае, че трябва да избере бижутата, но не може да понесе мисълта тя да ги продаде, преди да си ги сложи за него един последен път. Жан се скрива в спалнята им и се връща гола, единствено с бижута. В този момент диалогът преминава в стихотворна форма:

Прелиствам по-нататък и виждам, че цялата пиеса е структурирана по този начин: сцени от живота, преплетени със стихотворенията на Бодлер. Предизвикателство от гледна точка на режисурата, но вълнуващо и интересно.

След като са правили любов, Жан излиза, за да продаде бижутата, а на гости на Бодлер идва неговият приятел Флобер. Флобер — който сам наскоро е бил даден под съд за сквернословие заради „Мадам Бовари“, но е бил признат за невинен, казва на Бодлер, че този път властите са твърдо решени да успеят. Предупреждава го, че трябва спешно да открие влиятелни хора, които да се застъпят за него.

Бодлер е достигнал до същото отчайващо заключение. Успява да се сети само за един такъв човек: Аполони Сабатие, Бялата Венера: жената, на която е изпращал анонимно някои от най-свирепите и жестоки стихотворения от Les Fleurs du mal.

Действието в следващата сцена се развива в дома на Аполони. Двамата разговарят насаме за първи път от издаването на книгата; за първи път, откакто тя е узнала, че неизвестният обожател, който ѝ е пращал онези странни злокобни стихове, е същият беден писател, който често е посещавал нейния салон. Сцената е наелектризираща. Тя иска да знае защо. Той отказва да обясни. Когато тя го пита дали това е, което всъщност се върти в ума му — дали наистина иска да ѝ причини всички онези ужасни неща — той отговаря, че трябва да разпита стихотворенията му, а не него.

Направила го е, казва тя. И като не забравя, че го познава, е избрала да вярва, че жестокостта в стихотворенията е просто литературен похват, който цели да предизвика сензация, а не разкритие за истински покварен ум.