Повярвай ми полностью

— Намина няколко пъти, докато ти беше на репетиции. Да провери бушоните, да поправи мивката, която по негови думи бяхме запушили с женските си щуротии, такива неща. Така че реших да се възползвам от възможността и да поговоря с него. Да си осигуря малко повече време може би. Оказа се, че той наистина ми влиза в положението.

— Чакай малко. — Джес ме гледа втренчено. — Чакай малко. Ако биеш натам, накъдето си мисля, аз не…

Кимвам.

— Специално намаление в замяна на извършени услуги. Изплащано на части, разбира се. Ако има някакво значение, аз отказах. Защото това би било леко смахнато дори за мен — да чукам бащата на съквартирантката си. Може би затова е искал толкова бързо да махнеш нещата ми оттук.

— За бога, Клер. Нямах никаква представа — казва тя.

Вече е пребледняла.

— И как би могла да имаш? Вината не е твоя.

Джес започва да плаче.

— Трябваше да ми кажеш.

— Надявах се да не прецакам семейните ви отношения. Нещо, в което очевидно се провалих — въздъхвам аз. — Виновна е терапията. Понякога си мисля, че истината е надценявана. Но в болницата ѝ бяха големи фенове.

Тя се приближава до хладилника и с разтреперена ръка изважда оттам бутилка вино.

— Мисля, че е най-добре да я отворим.

След това, разбира се, иска да ѝ разкажа всичко, което се е случило, след като онази сутрин си тръгнах от апартамента ѝ заедно с Франк Дърбан и един сак. Слуша ме невярващо, докато ѝ разказвам за операцията под прикритие, за нервния срив, за „Грийнридж“. Но когато стигам дотам, че сега живея с Патрик и ще участвам в пиесата му, наистина зяпва.

— И така — завършвам аз, — изглежда, вече съм си стъпила на краката. Влюбена съм, имам работа и все още живея в добрите стари Съединени американски щати. Троен джакпот.

Джес най-сетне успява да каже нещо.

— Влюбена си? В мъжа, който може би е убил последната жена, която се е опитала да го напусне?

— Това са просто тъпотиите на Катрин.

— Аз гледах пресконференцията — припомня ми тя. Гласът ѝ вече е доста рязък. — И двете я гледахме. Този човек беше заподозрян.

— Знам какво правя.

— Казва жената, чийто единствен досег с любовта е бил с един женен сваляч по време на снимки. Казва жената, която току-що се е измъкнала от психиатрична болница. За бога, Клер! Живееше по-безопасно, докато излизаше и се забиваше с напълно непознати по баровете.

Зяпнала ме е изумено.

— Или точно това правиш? Да не би тайничко да ти харесва мисълта, че може би спиш с психопат?

— Патрик не е убил Стела.

— Тогава кой го е направил? — настоява тя.

Нямам отговор на този въпрос, разбира се.

— Мисля, че пиесата е страхотна. С правилната сценография може да стане впечатляващ спектакъл. Но в същото време поставя сериозен въпрос: каква отговорност носим като творци за влиянието, което работата ни може да окаже върху света?

Патрик е уговорил среща с Ейдън Кийтинг — нашумял млад режисьор, прочул се със склонността да се захваща с опасни тематики. Миналата година спечели наградата „Тони“ за своя нов прочит на пиесата „Носорог“ от Йонеско. Давам всичко от себе си да не ми личи колко се вълнувам от срещата с такава знаменитост.

— При един толкова малък актьорски състав обаче изборът на актьори е ключов — добавя Ейдън.

Под къдравата руса коса погледът му се стрелва към мен. Знам какво си мисли. Ако оставя автора да даде главната роля на приятелката си, ще изглежда сякаш всичко се върти около нея.

Патрик спокойно казва:

— Разбира се. Точно затова веднага се сетих за Клер в ролята на Аполони. Тя е завършила „Актърс Студио“.

— Посещавам курсовете на „Актърс Студио“ в университета „Пейс“ — промърморвам аз. — Все още не съм завършила напълно…

— Знам — прекъсва ме Ейдън. — Не искам да те обидя, Клер, но за да постигнем истински успех с тази пиеса, ще ни трябват актьори, чиито имена ще привлекат публика. В момента е доста модерно филмови и телевизионни звезди да играят в театъра. Тази постановка може да им се стори привлекателна възможност.

— Така е. Разбирам — опитвам се да не издам колко съм разочарована. — Каквото е най-добре за пиесата.

— Ролята на Клер не подлежи на коментар — студено казва Патрик. — Мислех, че съм бил ясен. Ще имате пълна свобода за избора на останалите актьори, както и достатъчен бюджет, за да привлечете имената, от които имате нужда, но ако не можете да приемете предварителните ми условия, вие не сте човекът, който ми трябва.

За момент двамата мъже се поглеждат в очите. Макар никой от тях да не помръдва, и двамата сякаш придобиват по-застрашителен вид — някаква едва доловима подсъзнателна пренастройка на езика на тялото и дишането.

Ейдън го предизвиква:

— А текстът? Имам някои бележки, особено по второто действие. Този холивудски финал е отвратителен. На места диалогът куца. Жан, в частност, започва да говори с клишета всеки път, когато си съблече дрехите. Няма уважаваща себе си актриса, която да се заеме с тази роля в сегашния ѝ вид.

— Като автор на пиесата ще променя всичко, което пожелаете — казва Патрик.