Повярвай ми полностью

— По-точно на Бродуей номер 2960. Съжалявам, че е толкова далече от Таймс Скуеър, но по-добро място не успях да намеря.

Когато продължавам да го гледам все така неразбиращо, той добавя:

— В университета има театър. Аз ще го наема за постановката. Не се заблуждавам, че ще успея да си върна разходите, но на кого му пука? Актьорският състав ще е малък, а критиците все пак ще дойдат. А и няма нищо друго на света, за което бих предпочел да използвам парите на Стела.

— Патрик… — възразявам вяло.

— Просто ми кажи, че ще участваш.

— Не разбираш ли? — вече започвам да се ядосвам. — Ти ми предлагаш това, за което копнея най-силно. Страхотна роля в нова пиеса с премиера в един от най-важните в театрално отношение градове в света. Но не мога. Дори да забравим за всичко останало, не съм във форма.

— Ще намерим някой страхотен режисьор — просто казва той. — И страхотни актьори, които да ти партнират, разбира се. Джобовете ми са дълбоки, Клер, а без теб не може да има пиеса.

— Не мога да приема.

— Това няма да те обвърже по никакъв начин — добавя той, все едно не съм казала нищо. — Надявам се, че се подразбира.

Стискам очи. Знам, че би трябвало да откажа. Но една друга част от мен си мисли, Защо не? Вече започвам да усещам как силите ми се възвръщат. Килограмите, които съм качила, започват да се топят. Кожата ми се оправя. И въпреки това, което казах току-що, знам, че съм повече от способна да изиграя тази роля.

Това би могло да е възможността, заради която дойдох в Америка. Не си представях, че ще се появи пред мен по този начин, но шансът си е шанс.

А има и нещо друго. Ако в тази пиеса се разказва нашата история, това, че я поставяме заедно, може да е възможност да пренапишем собствената си връзка. Истинското ми Аз и истинският Патрик да разголят сърцата си един пред друг. И този път ще бъда на своя територия. В стихията си. На сцената.

Връщам се в апартамента на Джес, за да си взема нещата. Чувам как ахва, когато ѝ казвам името си по домофона, и докато се кача до горе, тя вече е в коридора и ме гледа втренчено с отворена уста.

— За бога, Клер — възкликва тя. — Какво, по дяволите, стана с теб?

— Нещата малко се… усложниха.

— Минаха три месеца! От университета се свързаха с мен, за да питат защо си спряла да посещаваш лекциите. Трябваше да им кажа, че нямам представа. Агентът ти също дойде да те търси.

— Марси е идвала тук?

Джес кимва.

— Беше се разтревожила за теб. Каза, че имаш склонност да излизаш извън релси.

— Това е малко пресилено — промърморвам. — И все пак доста мило от нейна страна, че си е направила труда. Може ли да вляза?

— Ами да — казва неловко тя.

— Предполагам, че ти дължа доста наем за миналите месеци — казвам, като влизам след нея в апартамента. — Може да се наложи да измислим някаква схема.

Автоматично поглеждам към вратата на стаята си. На дръжката виси закачалка с мъжка риза в найлонов плик от химическо чистене.

— Клер, много съжалявам — казва жално тя. — Трябваше да я пусна под наем. Баща ми настоя.

— О! Да, вярно, разбирам те напълно — казвам, макар вътрешно да се надявах, че не би го направила. — Къде са ми нещата?

— На склад. За малко да ги дам на брат ти.

— На брат ми? — Сега е мой ред да я погледна с широко отворени очи. — Аз нямам брат.

— Твоят приемен брат Джон. Дойде преди няколко дни заедно с годеницата си да те търси, беше взел адреса от университета. Надяваше се да се видите, докато е в града. Ще останат само за седмица.

— О, този брат.

Няма смисъл да се опитвам да обясня на Джес, че когато живееш в приемни семейства, „братята“ са просто други хора, които по някаква случайност участват за кратко в живота ти. И все пак Джон беше един от по-добрите.

— Как ти се стори годеницата му?

— Мила. Много земна. За всеки случай му записах номера.

Тя се поколебава, после изстрелва:

— Виж, казах му за парите. Не знаех какво друго да направя — искам да кажа, че дадох на баща ми онова, което му дължеше, но докато разчиствах стаята, намерих останалите и не бях сигурна…

— О — казвам аз. — Открила си парите ми.

Тя кимва.

— Не знаех какво да си мисля.

— Може би си помислила, че съм ги откраднала от Стела Фоглър — казвам, защото знам, че всъщност точно това си мисли. — Парите, които изчезнаха след убийството ѝ.

— Не — казва тя. — Тоест да.

— Скъсвах се от работа, за да дам на баща ти парите за наема. Хиляда и сто долара за един месец, ако не се лъжа.

— Ти нямаше право да работиш. Така каза.

— Казах ти, че от полицията са ме предупредили, че не трябва повече да работя за Хенри. Затова изкарах парите сама.

— Не разбирам.

След това започва да се досеща.

— О! — казва тя. — За бога, Клер. За бога. Защо не каза нещо? Баща ми щеше да прояви разбиране…

— О, да — казвам ядно аз. — Баща ти прояви разбиране и още как. Баща ти прояви огромно разбиране.

— Какво искаш да кажеш? — пита тихо тя.