Повярвай ми полностью

— Имам предвид, че не таи лоши чувства към теб заради лъжите ти — казва тихо. — Децата в приемни семейства се справят с вътрешните си проблеми по този начин, винаги го е казвала. Особено когато преди това са били настанени в лоша среда. Тя обвинява социалните служби, задето повярваха на теб, а не на съпруга ѝ.

— Значи ти също мислиш, че съм излъгала — казвам горчиво. — Точно както тя е мислила винаги.

Патрик седи съвсем неподвижно до мен. Разпознавам предупредителните сигнали и слагам ръка върху неговата. Мога да се справя с това.

— Когато отправи онези обвинения срещу Гари — казва направо Джон, — ти си съчини всевъзможни неща, които не се бяха случили наистина. Знаеш това, Клер. Всичко беше част от плана ти да влезеш в онова училище по драматични изкуства.

Поглеждам го гневно.

— Наистина ли не си спомняш как живеехме? — казвам аз. — Как всяко лято ни изпращаха в друг приемен дом, за да може Джули и Гари да отидат на „семейна“ почивка със собствените си деца? Как ни караха да не си оставяме нещата в дневната, да не би случайно да ги забравим, когато излезем?

— Те имаха нужда от някакви граници — казва Джон. — Поне ни приеха в дома си.

— Ама разбира се — казвам горчиво. — С неизказаната заплаха, че ако не се държим добре, отново ще ни изхвърлят.

Свикваш да живееш с това чувство, спомням си, докато не стане част от теб. Колкото и гостоприемни да изглеждаха хората, те рано или късно изчезваха — или идваха да ти съобщят, че ще се местиш някъде другаде. Вътре в себе си всички ние очаквахме невидимите сирени да се включат и да започне официалната процедура по напускане на поредното приемно семейство.

Джон въздъхва.

— Значи не искаш да дойдеш на празненството на Джули?

— Няма сила на света, която да ме накара да отида.

— Еха — казва той и поклаща глава. — Променила си се. Винаги си имала склонност да преиграваш, но като цяло беше добър човек. Какво се е случило, Клер?

Аз дръзко хващам Патрик под ръка.

— Да, наистина съм се променила. Вече имам нов живот. Тук ми е добре. И що се отнася до мен, онези неща в миналото просто не са се случили.

— Съжалявам, че стана свидетел на това — казвам, когато си тръгваме.

— Благодаря ти, че ми позволи да дойда с теб — отвръща Патрик.

Поглеждам го, за да видя дали се шегува, но той изглежда сериозен.

— Очевидно с теб сме израснали при много различни обстоятелства — добавя той. — Но имаме нещо общо. Колкото и трудно да ни е било, поне можем да избираме. Можем да избираме семействата си, родния си град, произхода си… Можем да бъдем когото си поискаме. И макар за нас сигурно да е по-трудно да се доверим на някого, когато го направим, го правим докрай.

— Да — казвам аз и кимвам. — Това е една от причините да дойда в Ню Йорк. Това е градът, в който всеки е дошъл отнякъде другаде, нали така? Където хората преоткриват себе си. И аз определено избирам повече да не съм част от онова семейство.

Патрик стисва ръката ми. Не казва нищо, но аз знам какво си мисли.

Сега имаш мен.

Ейдън ми прави прослушване в едно малко кастинг студио в Челси. Седи с каменно изражение зад една маса, заедно с някакъв кастинг директор, когото не познавам — жена, която ми представи просто като Мо. Няма празни приказки, само едно учтиво: „Какво си ни подготвила днес, Клер?“ и „Когато си готова“.

Не обръщам внимание на факта, че ми се повдига от нерви, поемам си дъх, съсредоточавам се и започвам. Подготвила съм заключителния монолог на Джени от пиесата „Съдействие“ на Лесли Хедлънд. Силен, шумен монолог, в който има по малко от всичко — пиянство, танци, патос, хумор — затова решавам, че ще е добър начин да покажа способностите си.

Когато приключвам, следва дълго мълчание, после Ейдън казва:

— Благодаря ти.

Устоявам на порива да го залея с въпроси. Какво мислите? Какво мислите наистина? Да го изиграя ли отново? По-бързо? По-бавно? По-тъжно? Какво искате да ви покажа? Харесвате ли ме?

Връхлитат ме думите на Катрин Лейтъм. И макар изключително силно да се опитва да го прикрие, тя жадува за одобрение така, както наркоманът жадува да се надруса. Обзема ме отчаяние и осъзнавам, че липсата на самочувствие ме е накарала да избера за прослушването нещо, което крещи: Вижте ме!

Това преди малко не беше актьорска игра. Това беше фукане.

— Бих искала да изиграя още нещо, моля — казвам спокойно.

Ейдън поглежда Мо, която вдига рамене, сякаш иска да му отговори: Е, така и така сме тук, защо пък не?

— Добре — казва той с шумна въздишка. — Какво би искала да изиграеш, Клер?

Опитвам се да изровя от паметта си нещо, което би имало отношение към неговата пиеса — към ролята, която се опитвам да спечеля.

И, интуитивно, се досещам.

Прочетохте го добре…