Повярвай ми полностью

— Това далеч не е учудващо, като се има предвид колко много години ти се е налагало едновременно да живееш като част от едно семейство и като външен човек. Дори е възможно тогава да се е зародило желанието ти да бъдеш актриса.

— В смисъл че винаги ще се чувствам по този начин?

— Не мисля, че някой би могъл да каже подобно нещо. Може би да си влюбена просто е ново и любопитно преживяване за теб, Клер. Опитай се да му се насладиш.

И въпреки това, ако трябва да съм честна, между мен и Патрик сега липсва нещо.

— Искам да ти призная нещо — казвам му една вечер.

Спомням си как някога тези думи щяха да накарат сърцата и на двама ни да ускорят своя ритъм. Да не споменаваме сърцата на публиката ни — невидимите наблюдатели и слушатели, приведени над своите устройства.

Но Патрик просто повдига вежда.

— Така ли?

— Липсват ми нашите игрички — казвам му. — Всъщност беше доста вълнуващо да се чудя дали си убиец, или не.

Устните му трепват.

— Би ли искала да убия някого заради теб?

— По-скоро не. Но може би аз съм като Аполони в твоята пиеса — не ми се иска да повярвам, че стихотворенията отразяват истинската ти същност. Но от друга страна, в същото време, донякъде ми се иска да е така. Което е налудничаво, знам. Ти не си по-зъл, отколкото е бил самият Бодлер.

Патрик се навежда и ме целува по главата.

— Все още не ме познаваш, Клер — казва безгрижно той. — Не знаеш всичко, което се върти в главата ми. Това отнема малко повече време.

Най-сетне идва денят на първата репетиция — четене на маса.

Умирам от ужас, разбира се. Умирам от ужас, че ще видя отново Лорънс. Умирам от ужас, че Ниаша ще ме засенчи. Умирам от ужас сценографът и ръководителите на всички останали отдели да не разберат, че съм получила ролята само заради Патрик.

Моята нервност сякаш почти развеселява Патрик. Никога преди не ме е виждал такава, дразни ме той и твърди, че всъщност няма причина. Трябвало просто да си спомня колко съм добра.

Двамата с него пристигаме първи в залата за репетиции. После идва Ейдън и ме поздравява с прегръдка, която изглежда почти искрена, но аз инстинктивно се усъмнявам в нея. Четиримата актьори с по-малки роли, трима от които ще бъдат и дубльори, пристигат заедно. Лорънс идва десет минути преди началния час и умишлено отива да размени няколко шегички с осветителите напълно небрежно. Хубавото му момчешко лице почти не се е променило, но аз с облекчение установявам, че не изпитвам нищо към него, абсолютно нищо.

— Лорънс, познаваш ли Клер? — казва накрая Ейдън.

Лорънс поглежда към мен.

— Да, познаваме се от снимките на „Врява“.

Той бавно доближава и небрежно ме целува по двете бузи.

— Как си, Клер? Много се радвам, че отново ще работим заедно, наистина.

Усмивката, която някога беше разтапяла сърцето ми, се появява и изчезва. И нищо повече. Никаква следа от факта, че някога бяхме любовници. Нито извинение, нито дума за онова, което направих. Просто една мила дума или едно „съжалявам“ щеше да ми е напълно достатъчно, но явно няма да получа дори това.

На снимачната площадка не се брои, мила.

Ниаша пристига точно навреме. Облечена е така, сякаш отива на тренировка във фитнеса — със сив спортен екип, под ципа на който едва се подава тъмночервена тениска, и черна бейзболна шапка, нахлупена над плитките ѝ. Облеклото сякаш приглушава красотата ѝ, но нищо не може да скрие перфектните ѝ скули, нито бляскавите очи. По-дребна е, отколкото изглежда по телевизията. Здрависва се с мен учтиво, почти срамежливо, със сериозно изражение на лицето.

Ейдън плясва с ръце и разговорът мигновено замира. Той започва, като ни приветства с добре дошли в онова, което по неговите думи вече е едно семейство, една общност. Разказва ни за думата „трупа“, една стара и благородна дума, която описва група пътуващи актьори, разчитащи един на друг, за да могат да преживяват. Разказва накратко за продукцията — как трябва да въплъти суровата мощ на поезията на Бодлер, как трябва да предизвиква и провокира съвременната публика, точно както Les Fleurs du mal е предизвикала един век, потънал в сантименталността на романтизма. И най-сетне започва да говори за предстоящото четене.

— Днес не е ден за представления. Нито за прослушвания. Съсредоточете се върху яснотата, опитайте се да разкриете същината на думите върху листа. По-нататък ще има предостатъчно време за актьорска игра. Това е само за нас като група, за да погледнем заедно проекта за пръв път. Никой тук няма нужда да впечатлява никого.

Всички кимаме. Питам се дали последното изречение не беше насочено към мен. Ниаша сваля бейзболната си шапка.

До първата сцена с мое участие има известно време, затова отначало само слушам. Скоро става ясно, че докато Ниаша е чула какво е казал Ейдън и просто чете думите на глас, Лорънс е дошъл с някои собствени идеи. Най-очевидната от тях е да чете ролята на Бодлер с френски акцент. Патрик вдига поглед още на първото изречение, но Ейдън не казва нищо в продължение на няколко страници.