Повярвай ми полностью

— Това е чудесно, Лорънс — намесва се накрая той. — Според мен засега да го четем така, както си е, и по-късно да обсъдим възможността за акценти.

— Добре — казва Лорънс. — Чудесно.

После продължава да чете с абсолютно същия акцент.

Ейдън отново го спира.

— Нека оставим акцента засега.

Лорънс се намръщва. Давам си сметка, че вече се е режисирал в ума си и сега ще му е трудно да започне отначало. Когато продължаваме да четем, той успява да изчисти по-голямата част от френското произношение, но от време на време някое и друго ударение се промъква в речта му. Докато чете, неспирно отмята косата от очите си с нетърпеливо движение. Някога си мислех, че този жест е неустоимо очарователен. Сега просто се чудя защо не се подстриже.

Ниаша седи съвсем неподвижно, почти без да помръдва, но гласът ѝ е безкрайно красив. Не успявам да разбера каква е причината да звучи точно по този начин, но бих могла да седя и да я слушам с часове.

Когато идва ред на моите реплики, се опитвам да следвам нейния пример и оставям думите да говорят сами за себе си. Но още в първата ми сцена Бодлер признава, че той е авторът на зловещите анонимни писма, които съм получавала през последните пет години, и аз си позволявам да вмъкна в начина, по който Аполони говори на Бодлер, мъничко от неприязънта, която вече изпитвам към Лорънс. Виждам как Ейдън замислено вдига поглед от сценария, но не казва нищо.

В крайна сметка стигаме до финала и се аплодираме един друг. Ейдън ни казва, че сме били страхотни. Но всъщност, мисля си аз, самата пиеса е добра.

Това би могло да е нещо невероятно, осъзнавам. Това би могъл да е моят пробив. Почти не мога да повярвам на късмета си.

Всички ставаме на крака и се протягаме. Лорънс веднага се устремява към Ейдън — чувам го да споменава за някакви идеи, които искал да обсъдят. Ейдън му отговаря нещо учтиво, но неангажиращо.

Ниаша се приближава към мен и ме поздравява колко добре съм се справила с четенето.

— Ще бъде много забавно — казва тя със своя премерен сериозен глас.

Свалила е горнището на спортния си екип: ръцете, които се показват от ръкавите на тениската, са като тънки черни кабели, изтъкани от преплетени мускули. Отблизо съм запленена от неземната ѝ красота.

Тя отпуска ръка на китката ми.

— Разбрах за теб и Патрик — казва тихо. — Той изглежда наистина чудесен човек.

После тя оставя погледа си да се премести от Патрик върху Лорънс, който все така разпалено разговаря с Ейдън, и не казва нищо повече.

Но това е достатъчно. Вече сме съюзнички. Може би дори приятелки.

На другия ден следобед излизам да потичам в парка „Морнингсайд“, замислена за вчерашната репетиция, когато усещам познато чувство. Чувство, което всеки актьор изпитва, когато е на сцената — че някой те наблюдава.

Което е странно, защото тук във всеки един момент сигурно ме гледат поне десет чифта очи, а обикновено не се чувствам по този начин. Разтърсвам глава и продължавам.

Правя още една обиколка и отново изпитвам същото чувство. Точно в същата част на парка. Неволно косъмчетата по врата ми настръхват.

Спирам и поглеждам нагоре. Високо над мен, на стъпалата, които водят надолу от страната на Харлем, стои една фигура.

Франк Дърбан.

Или поне съм почти сигурна, че е той. Твърде далеч е, за да го видя достатъчно ясно — по-скоро различавам начина, по който е застанал, начина, по който винаги застава: с облегнато на перилата тяло и рамо, издадено напред, сякаш изпитва болка.

Известно време оставам неподвижна. После се затичвам право към него, като спринтирам безразсъдно между дърветата и прескачам каишката на едно куче, която за малко да се заплете в краката ми. Има четири етажа стъпала, които стръмно се изкачват на зигзаг, и аз се втурвам бясно нагоре по тях, краката и дробовете ми вече горят…

Но там няма никого. Спирам задъхана и се оглеждам.

Може би съм си въобразила.

По целия път обратно до апартамента постоянно се обръщам рязко без предупреждение. Но никой не прикляква на едно коляно, за да си завърже връзката на обувката, нито хлътва в някой вход, нито прави което и да било от другите неща, които правят по филмите.

Докато стигна до вкъщи, вече съм убедила сама себе си, че наистина съм си го въобразила. В края на краищата защо Франк Дърбан би се интересувал от мен точно сега? Той е в отпуск по болест, Катрин е изчезнала, а Патрик съди Нюйоркската полиция…

Спирам, потресена от мисълта, която току-що ме е връхлетяла.

Ами ако нищо от това не е вярно?

По въпроса с делото срещу полицията имам само думата на Патрик. Отпускът по болест на Франк би могъл да е начин да оправдае отсъствието си от операцията. А Катрин… Тя може и да е изчезнала, но все пак е някъде там. Усещам го. Как ме манипулира. Как играе своите игрички.

Внезапно ми се повдига, когато си давам сметка какво всъщност се е случило. Паднала съм обратно в капана им. Като изпратих онова отчаяно писмо до Патрик от „Грийнридж“. Представям си как Катрин го чете и замислено потупва с химикалка по устните си.