Повярвай ми полностью

Пиесата.

Как така Патрик изведнъж реши, че е толкова важно да напише пиесата си? От любов към мен? Или просто защото това е била най-голямата и лъскава примамка, за която Катрин е успяла да се сети?

Една великолепна провокативна роля, написана специално за мен. И една изключителна, почти невероятна възможност: да играя на нюйоркска сцена с истински професионални актьори.

Не е за вярване… Но като истинска глупачка, аз си бях позволила да повярвам.

Отключвам вратата на апартамента и влизам вътре.

— Патрик?

Няма отговор. Но сега тишината ми се струва някак различна. Може и да е само в главата ми, но имам чувството, че апартаментът ме подслушва.

Влизам в банята и клякам до умивалника, като опипвам задната страна на порцелана като полицай краката на заподозрян. Търся жички.

Нищо.

Трескаво започвам да ровя из шкафа за чисти хавлии. Изваждам грижливо подредените кърпи, хвърлям ги на пода, но и там няма нищо. Няма разпределителна кутия, притаена като отмъстителен паяк, свързан чрез паяжината си със своите многобройни зли бебета, пръснати из целия апартамент.

Осъзнавам, че не биха допуснали грешката да я сложат на същото място като предишния път.

Развивам едно по едно винтчетата на аплиците. Нищо. В кухнята също не успявам да открия нищо. Нито в спалнята. Или в коридора.

Поглеждам телефона си, който стои върху масичката за кафе. Разбира се. В днешно време биха могли да ме подслушват през микрофона в телефона ми. Нищо работа — все едно сваляш някакво приложение, и няма никакъв начин да разбереш, че го правят.

Когато Патрик се прибира, вече съм подредила всичко. Хавлиените кърпи и чаршафите са обратно в шкафа, грижливо сгънати, аплиците са на местата си по стените, а аз седя на дивана и си уча репликите.

— Хей — казва той и се приближава да ме целуне. — Как мина репетицията днес?

— Доста добре — казвам непринудено. — Ейдън ни разказа за някои евентуални източници на вдъхновение. Гледахме стари записи от „Пролетно тайнство“ на Стравински.

— Постановката, която предизвикала безредици?

Кимвам.

— И обсъждахме дали изкуството е длъжно да се самоцензурира, или не. Като например дали е редно да покажеш самоубийство на сцената, ако така може да подтикнеш някого в публиката да направи същото.

По време на повечето от тези дискусии Лорънс и Ниаша бяха на противоположни мнения — според Ниаша всички носим отговорност за действията си, докато Лорънс твърдеше, че не може да носим вина за поведението на останалите хора.

— Това ми звучи точно като моите семинари в първи курс — с въздишка казва Патрик.

Наблюдавам го, докато отива в кухненския кът и започва да изважда разни продукти от шкафовете.

— Много режисьори действат така в началото. След това ще преминем към игри на доверие.

— Игри на доверие — повтаря той, като ме поглежда с усмивка. — Доколкото си спомням, двамата с теб изиграхме няколко такива.

— Така беше. Всичките предложени от Катрин, предполагам?

Той кимва.

— Днес видях Франк Дърбан — казвам небрежно.

— Франк ли? Къде? — Патрик изглежда шокиран.

— В парка „Морнингсайд“. Наблюдаваше ме, докато тичах.

Патрик се намръщва.

— Това ми звучи много малко вероятно.

— Е, аз несъмнено го видях.

— Колко близо до теб се намираше?

— Достатъчно близо — отговарям, като го наблюдавам внимателно.

Ако са го обсъждали, Франк сигурно се е опитал да го представи по-безобидно.

— Колко странно — казва Патрик, като отново се обръща към хладилника. — Вероятно не може да се отърси от мисълта за операцията. Като се има предвид делото и всичко останало.

Той изважда малко естрагон и започва да го реже на ситно.

— Да, как върви там? — отговарям аз, също толкова небрежно.

— Както всичко останало, свързано със съда — бавно.

Той спира, стиснал ножа в ръка.