Повярвай ми полностью

— Между другото, Клер, адвокатът ми иска доктор Филикс да състави доклад за психическото ти състояние. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се.

— Явно е важно да наблегнем на факта колко негативно ти е повлиял стресът, на който те е подложила полицията. Но сигурно трябва да се опитаме да отхвърлим всеки намек за параноя.

— О, много хитро — отвръщам.

— Какво искаш да кажеш?

— Адвокатът ти — обяснявам. — Много хитро от страна на адвоката ти да се сети за това.

— Е, нали затова му плащам.

Патрик се намръщва.

— Клер, всичко наред ли е?

— Знам, че още работиш с полицията — казвам рязко аз.

— Моля? — Той изглежда искрено озадачен.

— Пиесата. Написал си я, за да ме примамиш.

Само за миг ми се струва напрегнат и предпазлив.

— Идеята беше на Катрин, нали? — продължавам да настоявам. — Мислела си е, че бих направила всичко за роля като тази. И трябва да призная, че е била права.

Вземам телефона си в ръка и казвам:

— Чуваш ли, Катрин? Ти беше права.

— Клер — казва Патрик загрижено, оставя ножа и се приближава до мен. — Клер. Какво става? Преди време каза, че ти липсват нашите игрички. Това ли се случва сега — поредната игричка? Дали не си съчиняваш нещо, което не съществува, само за да вкараш малко вълнение в живота си? Или е възможно наистина да вярваш в тези глупости? Защото, честно казано, ме плашиш.

Той си поема дъх.

— Да, написах пиесата като примамка — поне в известен смисъл. Написах я, защото исках теб. Да се върнеш тук, при мен. Това беше единственият начин, който ми хрумна, за да те впечатля. Това е всичко.

О, Патрик, Патрик, мисля си аз. Дори хубавото ти име е лъжовно. Патрик пак със своя трик. Пакостникът Патрик. А аз съм Клер, крехка и нежна, като цветето в твоя ревер.

— Докажи ми, че не работиш за тях — казвам аз.

— По дяволите, Клер. Как бих могъл да докажа отрицателно твърдение? — Лицето му е почервеняло от гняв.

— Не знам — казвам. — И точно в това е проблемът, нали? Как бихме могли отново да си имаме доверие, когато и двамата знаем колко изкусни лъжци сме?

На репетициите преминаваме към игри на сближаване. „Играта на стената“, в която тичаш със завързани очи към стената и разчиташ на партньора си да те спре навреме. „Очи в очи“, където се разделяте по двойки и се гледате втренчено с поглед, който трябва да се сменя между приятелство, похот и омраза.

Докато гледам втренчено Лорънс, си мисля колко невероятно е, че той няма ни най-малка представа какво си мисля за него в момента.

„Играта на глина“, в която един актьор се прави на статуя, а останалите трябва да го изваят — да движат крайниците му, да нагласят изражението му, за да изобразят дадена емоция, без статуята да знае каква е тя. Докато вая Ниаша така, че да пасне на думата ленива, се удивявам от начина, по който мога да променя баланса в цялото ѝ тяло само като побутна леко рамото ѝ. Тя е като някаква прецизно изработена машина, в която всичко е в перфектен противовес.

С Лорънс, когото ми казаха да моделирам спрямо думата гордост, не ми хрумва нищо друго, освен да наглася раменете му да стоят по-изправени и да повдигна брадичката му, за да изглежда по-надуто. Виждам как Ниаша се усмихва на абсурдния му вид.

Лорънс също ѝ отвръща с усмивка, помислил си е, че тя флиртува с него. Пробожда ме гняв. Не заради него, а заради нея.

Само това ми липсва, казвам си. Да хлътна по партньорката си. Сякаш нещата и бездруго не са достатъчно сложни.

Най-сетне стигаме до текста и изучаването на образите ни. Едно от нещата, които първоначално ме привлякоха в ролята на Аполони, е нейната тайнственост — в пиесата никога не се казва какво точно си мисли тя. Но това не работи по време на репетициите. Аз трябва да знам какво си мисли тя, иначе няма да мога да я изиграя убедително.

В същото време тя може би се самозалъгва. Това винаги са най-интересните образи — онези, които лъжат себе си. Защото рано или късно лъжата винаги излиза наяве.

— Казвам си, че искам да вярвам в неговата доброта, но междувременно истински ме привлича тъмната му страна — споделям с Ейдън. — Аз съм като нощна пеперуда, привлечена от неговия пламък, която убеждава сама себе си, че няма да изгори, защото алтернативата — да се отдръпна — би била такова разочарование.

Той кимва.

— Струва ми се, че това ще свърши работа.

По-късно разказвам за това на Патрик, а той отговаря:

— Все още ли говорим за пиесата? Или за нас?

— Пиесата е за нас. И за да я изиграя достоверно, трябва да изиграя истината между нас. А всъщност няма нищо по-секси от това, нали? Да знаеш истината за някого. — Поколебавам се, преди да продължа. — Точно затова трябва да ми кажеш, ако все още работиш за полицията.

— Клер — казва той уморено и взема ръката ми в своята. — Аз съм виновен. Твърде рано те накарах да започнеш да работиш. Ти все още си толкова крехка. Не е късно да се откажеш. Все пак имаш дубльорка. Можеш да се оттеглиш и да я оставиш тя да поеме твоята роля.

— Не съм крехка — отвръщам. — Аз съм точно обратното на крехка. И със сигурност няма да се оттегля.

По време на седмичната ми сесия с доктор Филикс той повдига темата.