Напомня ми на някои части от нашия град, но не съвсем. При нас разрушенията са били
причинени от хора, а това тук – от нещо много по-голямо, много по-силно от човека.
– А сега ще видите и Чикаго – казва Зоуи. – Ще забележите, че една голяма част от
езерото е пресушена, за да бъде построена стената, но се опитахме да запазим
максимално много от него.
Виждам сградите на града, които приличат на миниатюрни играчки, виждам стената,
която разсича морето от бетон, а зад нея – кафявата необятност на тресавището. И
малко след него... синьо.
Веднъж, когато се спусках по стоманеното въже от небостъргача Ханкок, гледах
тресавището и си представих, че е пълно с вода, синьозелена, блеснала под слънчевите
лъчи. Сега, когато мога да видя зад границите на града, разбирам, че тя е каквато си я
представих тогава. Езерото в далечината грее окъпано в слънце, сякаш диша чрез
вълните си.
Никой не говори, чува се само ритмичният рев на мотора.
– Господи! – възкликва Юрая.
– Тихо! – смъмря го Кристина.
– Колко голям е Чикаго в сравнение с останалия свят? – пита Питър. Всяка дума
излиза боязливо, сякаш за да не го задави. – Искам да кажа... колко е голям градът в
сравнение с останалата част от Земята? Какъв процент заема?
– Чикаго заема около триста шейсет и пет квадратни километра – казва Зоуи. – Земята
има площ около 500 милиона квадратни километра. Процентът е толкова малък, че няма
смисъл дори да се изчислява.
Съобщава ни фактите толкова спокойно, като че ли не означават нищо за нея. И
вероятно е точно така. Но за мен, за нас... Удрят ме като ритник право в стомаха. Сякаш
нещо вътре в мен ме смазва. Колко много земя. Какво ли има там? Как ли живеят хората
по другите места?
Поглеждам през прозореца и започвам да дишам бавно и дълбоко. Тялото ми е
прекалено сковано, за да има сили да помръдне. И докато гледам през прозореца, си
мисля само едно – това е много сериозно доказателство за онзи Бог, в когото вярваха
родителите ми. Светът е прекалено голям, за да можем да го контролираме. Само се
мислим за значими и силни. Каква заблуда.
Колкото и да е странно, тази мисъл ме кара да се почувствам почти... свободна.
Вечерта всички отиват да хапнат, а аз оставам в стаята и включвам екрана, който
Дейвид ми даде. Ръцете ми треперят, докато отварям първия файл, кръстен „дневник“.
Започва така:
Äåéâèä âñå ìå êàðà äà îïèøà âñè÷êî, êîåòî ïðåæèâÿõ. Ïðåäïîëàãàì, ÷å î÷àêâà äà å íåùî óæàñíî.
Ìèñëÿ, ÷å íàèñòèíà å òàêà, íî íåùàòà áÿõà ìíîãî ëîøè íå ñàìî çà ìåí, à çà âñè÷êè, òúé ÷å òîâà íå ìå
ïðàâè ïî-ñïåöèàëíà.
Èçðàñíàõ â ìàëêà êúùà â Ìèëóîêè, Óèñêîíñèí. Íå çíàåõ êàêâî èìà îòâúä ñòåíàòà íà ãðàäà. Âñè÷êè
íàðè÷àõà òåçè ìåñòà „ïîêðàéíèíèòå“. Çíàåõ ñàìî, ÷å íå áèâà äà õîäÿ òàì. Ìàéêà ìè ðàáîòåøå â
ïðàâîñúäíàòà ñèñòåìà, èçðàáîòâàõà çàêîíè è ïðàâèëíèöè. Áåøå èçáóõëèâà è âèíàãè íåäîâîëíà, êàêâîòî
è äà ïðàâåõ, âñå íå é ñòèãàøå. Áàùà ìè áåøå ó÷èòåë. Áåøå ìåêóøàâ, ïîääúðæàøå âñÿêî íåéíî ðåøåíèå, è
êàòî öÿëî áåøå íàïúëíî áåçïîëåçåí. Åäèí äåí ñå ñêàðàõà â õîëà, íåùàòà èçëÿçîõà èçâúí êîíòðîë è òÿ ãî
çàñòðåëÿ. Ñúùàòà íîù, äîêàòî êîïàåøå ãðîáà ìó â çàäíèÿ äâîð, àç ñè ñúáðàõ áàãàæà è ñè òðúãíàõ. Íèêîãà
ïîâå÷å íå ÿ âèäÿõ.
Òðàãåäèèòå áÿõà åæåäíåâèå â ðîäíèÿ ìè ãðàä. Ðîäèòåëèòå íà ïîâå÷åòî ìè ïðèÿòåëè ñå íàïèâàõà äî
ñìúðò, êðåùÿõà ñè åäèí íà äðóã, íå ñå îáè÷àõà îò ìíîãî, ìíîãî âðåìå è òîâà ñè áåøå â ðåäà íà íåùàòà.
Çàòîâà ñúì ñèãóðíà, ÷å èç÷åçâàíåòî ìè ïðîñòî å áèëî âïèñàíî â áåçêðàéíèÿ ñïèñúê íà ëîøèòå íåùà,
