Кристина влизат, смеейки се на нещо. Чистите очи и стабилната му, уверена походка ми
носят облекчение, но усещам напиращи сълзи. Не знам защо. Юрая и Кристина ме
поглеждат тревожно.
– Добре ли си? – пита той.
Кимвам и преглъщам сълзите.
– Къде бяхте цял ден?
– След самолета ходихме в контролната зала и гледахме – казва Юрая. – Странно е
да наблюдаваш от разстояние какво става там сега. Разбрали са, че ни няма, но като
цяло е същото. Евелин се държи както винаги, хората са същите тъпаци, но е някак
странно – сякаш гледаш новинарски репортаж.
– Не мисля, че някога ще седна да гледам. Струва ми се неморално и ме плаши.
– Не знам. Ако искат да гледат как си почесвам задника и как ям, това говори повече
за тях, отколкото за мен.
– Колко често си чешеш задника? – засмивам се.
Той ме сръчква с лакът.
– Не че искам да прекъсвам обсъждането на чесането на задници, което е много
важно, сигурна съм... – усмихва се Кристина и после изражението помръква. – Но аз
съм съгласна с Трис. Почувствах се ужасно, докато гледах онези монитори. Сякаш
подслушвам и се намесвам в нечий живот като неканен гост. Мисля, че отсега нататък
няма да си позволя такова нещо.
После посочва екрана в ръцете ми. Думите на майка ми все още са на монитора и
светят.
– Какво е това? – пита тя.
– Оказва се, че майка ми е живяла тук. Не, всъщност е израснала на друго място, но
после е дошла. И когато е станала на петнайсет, са я пратили в Чикаго като Безстрашна.
– Майка ти е оттук? – повтаря невярващо Кристина.
– Да. Луда работа. Още по-странното е, че е написала този дневник и им го е
оставила. Четях го преди да влезете.
– Но това е хубаво, нали? – пита нежно Кристина. – Така ще разбереш много за нея,
ще я опознаеш.
– Да, хубаво е. И не съвсем. Не съм чак толкова съсипана, затова спрете да ме
гледате така. – При тези ми думи загрижеността мигом напуска лицето на Юрая. – Все ми
се мотае из главата... че може би принадлежа на това място. Може да стане мой дом.
Кристина свъсва вежди.
– Възможно е – казва, но знам, че не го вярва. Все пак е мило, че се съгласява с мен.
– Не знам – обажда се Юрая. – Не мисля, че ще намерим отново онова, което се
нарича „дом“. Дори и да се върнем в града.
И това е вярно. Дали където и да идем, ще останем скитници, гости? Тук или някъде по
света извън Бюрото, или обратно в експеримента, все ще сме чужди. Всичко се променя
и скоро няма да спре да го прави.
Или може би ние ще успеем да изградим свой дом вътре в себе си и да го носим,
където и да отидем? Както нося майка си в себе си.
Кейлъб влиза в стаята. На ризата му има петно от сос, но май не го е забелязал. В
очите му виждам онова, което май се нарича интелектуален подем. Зачудвам се какво е
гледал или чел, за да изглежда така отнесен.
– Здрасти – казва и почти се опитва да направи крачка към мен, но очевидно
забелязва отвращението ми, защото спира по средата.
Покривам екрана с дланта си, въпреки че той не може да го разчете от другия край на
стаята, и го поглеждам втренчено, неспособна да му кажа нещо в отговор.
– Мислиш ли, че някога ще можеш да ми проговориш? – пита и устните му тъжно се
изкривяват надолу.
– Ако го направи, ще получа удар и ще умра на място – казва студено Кристина.
Отклонявам поглед. Истината е, че понякога ми се иска да забравя всичко и да бъдем
такива, каквото бяхме преди всеки от нас да избере кастата си. Макар че той винаги ме
поправяше и все ми казваше да не бъда егоист, но дори тогава беше по-добре от това –
да се налага да крия дневника на майка си от него, за да не отрови паметта , както
направи с всичко друго. Ставам и пъхвам екрана под възглавницата си.
– Хайде да отидем да си вземем десерт – подканва ме Юрая.
– Не ядохте ли вече?
– И какво от това, ще ядем пак. – Обгръща раменете ми с ръка и ме избутва през
вратата.
Тримата тръгваме към столовата и оставяме брат ми сам.
ÃËÀÂÀ
ÄÂÀÄÅÑÅÒÀ
Òîáèàñ
– Не бях сигурна, че ще дойдеш – ми казва Нита.
Когато се обръща с гръб, за да ме поведе, забелязвам, че има татуировка на
гръбнака. Ризата ѝ е къса и разкрива само част от символа, затова не разбирам какъв е.
– Можеш ли да си направиш татуировка някъде тук? – питам.
– Някои хора могат. Тази на гърба ми представлява счупено стъкло. – Тя прави пауза,
типична за хората, които се замислят дали да споделят нещо лично. – Символизира
увредените ми гени... нещо като шега е.
Пак тази дума „увредени“! От мига, в който ми направиха теста, постоянно потъва и
после отново упорито изплува в съзнанието ми. Ако е някаква шега, със сигурност не е от
най-смешните, дори за Нита – изплю обяснението, сякаш някой е набутал лимон в
устата ѝ.
