Слагам ръка на устата си, усмихвам се, облягам глава на стената и оставям сълзите
да текат спокойно и тихо, без да се опитвам да ги спра.
Обичали са се. Моите родители наистина са се обичали. Достатъчно, за да загърбят
планове и касти. Достатъчно, за да въстанат срещу максимата „Кастата над кръвта!“. Не,
при тях е било както трябва да бъде – любовта над всичко.
Изключвам екрана, не искам да чета нищо, което да развали това приятно усещане –
сякаш съм се отпуснала върху водата и тя ме носи леко и спокойно.
Знам, че е странно, но вместо тъга, изпитвам радост. Радост, че си върнах майка си.
Парченце по парченце, дума по дума, ред по ред.
ÃËÀÂÀ
ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÂÒÎÐÀ
Òðèñ
Писала е още само десетина пъти. Но нещата, които казва, не отговарят на
въпросите ми, а само предизвикват още. И вместо да ми даде представа как се е
чувствала, какво е изпитвала, какво е ставало в душата , тя е писала на някакъв си
Дейвид.
Ñêúïè Äåéâèä,
Âèíàãè ñúì ìèñëèëà çà òåá êàòî çà ìîé ïðèÿòåë, à íå êàòî çà ìîé ñóïåðâàéçúð. Î÷åâèäíî ñúì ãðåøàëà.
Òà êàêâî î÷àêâàøå, ÷å ùå ñëó÷è, êîãàòî äîéäà òóê? ×å ùå æèâåÿ çàâèíàãè ñàìîòíà? ×å íÿìà äà ñå
ïðèâúðæà êúì íèêîãî? ×å íÿìà äà âçåìà ðåøåíèÿ çà ñîáñòâåíèÿ ñè æèâîò? ×å íÿìà äà íàïðàâÿ ñâîé
ñîáñòâåí èçáîð?
Çàãúðáèõ âñè÷êî è äîéäîõ òóê, çàùîòî íèêîé äðóã íå èñêàøå. Òðÿáâà äà ìè áëàãîäàðèø, à íå äà ìå
ñúäèø è äà ìå îáâèíÿâàø, ÷å íå ñå ôîêóñèðàì âúðõó ìèñèÿòà ñè. Íåêà òè îáÿñíÿ: íÿìà äà çàáðàâÿ çàùî
ñúì òóê ñàìî çàùîòî èçáðàõ Àñêåòèòå è èñêàì äà ñå îìúæà. Çàñëóæàâàì ñâîé ëè÷åí æèâîò. Æèâîò, êîéòî
àç äà èçáåðà çà ñåáå ñè, à íå òàêúâ, êàêúâòî ìè ãî íàãëàñèø òè èëè Áþðîòî. Òðÿáâàøå äà ãî ïðåäâèäèø,
òðÿáâàøå äà ðàçáåðåø çàùî òîçè æèâîò ùå ìè õàðåñà, ñëåä êàòî çíàåø êàêâî ñúì ïðåæèâÿëà.
×åñòíî êàçàíî, íå ìèñëÿ, ÷å òå å ãðèæà ÷àê òîëêîâà, ÷å íå èçáðàõ Åðóäèòèòå ñïîðåä ïëàíà. Âñúùíîñò
ìè ñå ñòðóâà, ÷å ðåâíóâàø. È àêî èñêàø äà ïîëó÷àâàø íÿêàêâà èíôîðìàöèÿ îò ìåí è çà â áúäåùå, ùå ñå
íàëîæè äà ìè ñå èçâèíèø çà ïðîÿâåíîòî íåäîâåðèå. Àêî íå ãî íàïðàâèø, íÿìà äà òè ïèøà ïîâå÷å è ðåä è
ñúñ ñèãóðíîñò íèêîãà ïîâå÷å íÿìà äà èçëÿçà îò ãðàäà, çà äà âè âèäÿ. Îò òåá çàâèñè.
Íàòàëè
Чудя се дали е била права за Дейвид? Мисълта не ми дава мира. Дали наистина е
ревнувал майка ми от баща ми? Дали ревността му се бе укротила с годините? Мога да
видя отношенията с Дейвид само през нейните очи, но не съм сигурна, че тя е най-
точният източник на информация.
В по-късните писма тя звучи различно – по-зряла и по-сериозна. Езикът ѝ е по-изгладен
и по нищо не личи, че това е същото момиче, което е живяло в покрайнините. По-
пораснала е.
Проверявам датата на следващото писмо. Няколко месеца по-късно от предишното е,
но не е адресирано до Дейвид като предишните. Тонът е различен – не е толкова
фамилиарен. Започвам да прехвърлям страниците напред, докато намеря следващото
адресирано до него писмо.
Ñêúïè Äåéâèä,
Ðàçáèðàì çàùî íå ìîæåø äà ïðîäúëæèø êîðåñïîíäåíöèÿòà ñè ñ ìåí è çàùî òðÿáâà äà àäðåñèðàì
èíôîðìàöèÿòà äî äðóã. Óâàæàâàì ðåøåíèåòî òè, íî ùå ìè ëèïñâàø.
Æåëàÿ òè ùàñòèå.
Íàòàëè
Опитвам се да мина напред, но това е всичко. Няма повече писма. Последният
документ във файла е смъртният акт. За причина за смъртта е посочено:
съзнанието си спомена за падащото
