на улицата тяло. Не искам да си мисля за
смъртта . Искам да знам повече за нея и за баща ми, за нея и Дейвид. За... каквото и
да е друго, само не и да мисля за начина, по който животът ѝ приключи.
Явно съм била съвсем отчаяна за информация – и за някакво действие, – за да ида в
контролната зала при Зоуи по-късно същата сутрин. Тя говори с ръководителя на залата
за някаква среща с Дейвид, а аз стоя и се взирам в нея с упорство, твърдо решена да не
видя както има на мониторите. Имам чувството, че само един поглед към тях ще да ме
залепи към камерите и няма да мога да откъсна очи. Ще се загубя в стария си свят,
защото не зная какво да правя в новия.
Когато Зоуи свършва разговора си, твърдото ми решение да не поглеждам към
мониторите отива по дяволите. Не мога да контролирам любопитството си и приковавам
очи към големия екран над бюрата. Евелин седи на леглото си и гали нещо, поставено на
нощното ѝ шкафче. Приближавам се да видя какво е, а жената зад бюрото ми казва:
– Това е стаята ѝ. Следим я денонощно.
– Можете ли да я чуете?
– Да, ако увеличим звука. Но по принцип не го пускаме често. Трудно се издържа на
толкова много говор по цял ден.
– Какво е това, което гали?
– Някаква статуетка, не знам – свива рамене жената. – Но я гледа от доста време.
Разпознавам я – видях я в стаята на Тобиас, когато спах при него след провалената ми
екзекуция в централата на Ерудитите. Беше статуетка от синьо стъкло с абстрактна
форма, напомняща на течаща вода.
Докосвам с пръсти брадичката си и се опитвам да си спомня. Тобиас ми беше казал, че
Евелин му подарила тази статуетка, когато бил малък. Нещо като предизвикателство към
баща му, който не одобрявал безполезни и красиви предмети. Тогава не обърнах
внимание, но сега разбирам, че тази статуетка означава нещо важно за нея, след като си
е дала труда да я пренесе чак от сектора на Аскетите до централата на Ерудитите и да я
сложи на нощното си шкафче. Може би е символ на бунта ѝ срещу кастите?
Евелин опира брадичка върху дланите си, без да откъсва очи от статуетката. После
става, разкършва ръце и излиза.
Не, това не е никакъв символ на бунт. Това е спомен за Тобиас. Не знам защо не съм
се замисляла досега, че когато Тобиас тръгна с мен, той не се превърна само във
въстанал срещу лидера си бунтовник. А и в син, който изостави майка си. И сега тя
тъгува за него.
А той? Дали той тъгува за нея?
Колкото и трудни и обтегнати да бяха отношенията им, такива връзки никога не се
късат. Не е възможно да отделиш детето от майката.
Зоуи докосва рамото ми.
– Искаше да ме питаш нещо?
Кимвам и извръщам глава от екрана. Зоуи изглеждаше много млада на снимката с
майка ми и Дейвид, но все пак е била с тях, затова мисля, че трябва да знае нещо. Бих
попитала Дейвид, но като ръководител на Бюрото той е зает почти винаги и човек трудно
може да го намери.
– Искам да знам повече за родителите си – казвам. – Чета дневника и ми е малко
трудно да разбера как са се срещнали и защо са решили заедно да се присъединят към
Аскетите.
– Ще ти кажа това, което знам – кимва тя. – Имаш ли нещо против да вървиш с мен до
лабораториите? Трябва да кажа нещо на Матю.
Тя тръгва, сложила ръце зад гърба си, а аз – стиснала екрана, който Дейвид ми даде.
Целият е покрит с отпечатъци от пръстите ми и е топъл, може би защото не спирам да го
докосвам. Разбирам защо Евелин не изпуска онази статуетка от ръцете си. Това е
последното парченце, останало от сина . Така както екранът е последното нещо, което
ми е останало от майка ми. Когато го нося до себе си, я чувствам близо до мен.
Може би затова не искам да го дам на Кейлъб, макар че и той има право да го види. Не
съм сигурна, че мога да го пусна дори за малко.
– Запознаха се в училище – заразказва Зоуи. – Баща ти беше безспорно много умен
човек, но така и не можа да се справи с психологията. Учителят, разбира се, Ерудит,
беше много строг с него. Майка ти му предложи да му помага след часовете и той каза на
родителите си, че ще прави някакъв проект за училище. И така няколко седмици. След
това започнаха да се срещат тайно. Мисля, че едно от любимите им места беше
фонтанът в южната част на парка Милениум. Как му казвахте? Бъкингамският фонтан? До
тресавището.
Представям си как майка ми и баща ми седят при фонтана, водата ги пръска, краката
им са потопени в него и леко докосват бетонното дъно. Зная за кой фонтан говори, но го
бяха затворили отдавна и никога не съм виждала вода в него. Въпреки това картината,
която въображението ми рисува, е много красива.
– Когато Изборната церемония наближи, баща ти нямаше търпение да напусне
Ерудитите, защото бе разбрал, че там стават ужасни неща.
– Какво? Какви ужасни неща?
– Баща ти и Джанийн Матюс бяха добри приятели. – обяснява Зоуи. – Бе видял как тя
