прави експерименти върху безкастови в замяна на храна и дрехи. Изпробваше серума на
страха, който по-късно Безстрашните въведоха в своята инициация. Преди години
симулирането на страха не беше доразработено, тогава не се предизвикваха
индивидуалните страхове на човека, а само ситуации, които биха уплашили повечето
хора. Страх от височини, от паяци, такива неща. Нортън като представител на Ерудитите
беше там през цялото време, гледаше и позволяваше тези експерименти да продължат
колкото е необходимо, а не колкото е поносимо за един човек. Баща ти не можеше да
приеме тези неща.
Стигаме до вратата и тя млъква. Прокарва картата си и влизаме в същия офис, в
който Дейвид ми даде файла на майка ми. Матю седи забил нос в монитора, а очите му
са присвити на три сантиметра от екрана. Не съм сигурна, че ни е забелязал.
Искам да се разсмея и разплача едновременно. Сядам на стола до празното бюро.
Баща ми имаше труден характер, но беше добър човек.
– Баща ти искаше да напусне Ерудитите, а майка ти не искаше да се присъедини към
тях, независимо че мисията беше точно такава. Искаше да е до него. Затова двамата
решиха да изберат Аскетите. Това доведе до обтягане на отношенията между майка ти и
Дейвид. Сигурна съм, че си разбрала това. В крайна сметка той се извини, но отказа да
бъде свръзката ни с нея. Не знам защо, никога не сподели с никого. После всичко, което
идваше от нея, беше много кратко, сбито, информативно, затова и не е приложено към
файла ѝ.
– Но тя е можела да изпълнява задълженията си към вас и в кастата на Аскетите.
– Да. И беше много по-щастлива там. Мисля, че едва ли би се чувствала така сред
Ерудитите. Разбира се, Аскетите не се оказаха по-добри от Ерудитите. Изглежда, човек
не може да избегне последствията от генетичното увреждане. Дори лидерът на Аскетите
беше отровен от него.
– За Маркъс ли говориш? – намръщвам се. – Защото той е Дивергент. Увреждането на
гените няма нищо общо със злото.
– Когато човек е заобиколен от хора, в които злото е генетично заложено, той не може
да не започне да подражава – казва Зоуи и после се обръща към Матю: – Дейвид иска
да насрочи среща със супервайзъра ти, за да обсъдят как се развива проекта по единия
от серумите. Последния път Алън забрави и ще те помоля да го доведеш.
– Добре – отвръща Матю, без да вдига очи от монитора.
– Благодаря ти. Трябва да тръгвам. Надявам се, че съм отговорила на въпросите ти,
Трис – усмихва ми се Зоуи и се измъква през вратата.
Седя свита, с лакти, облегнати на коленете. Маркъс е Дивергент, генетично чист като
мен. Но не мога да приема, че е бил лош човек само защото около него е имало хора с
увредени гени. Нима и аз не бях заобиколена от такива? И Юрая. И майка ми. Но никой от
нас, освен Маркъс, не бие любимите си хора с кожен колан.
– Не е много убедителна, нали? Доста дупки зеят в аргументите
– казва Матю.
Облегнал се е на стола си, барабани с пръсти по облегалката му и ме гледа изпитателно.
– Да.
– Някои хора тук искат да хвърлят цялата вина върху увредените гени. Да се
оправдаят с тях. Така им е по-лесно, отколкото да приемат истината, че не е възможно
да разбереш всичко за човешката психика и защо хората действат по един или друг
начин.
– Сякаш всеки се чувства длъжен да обвини някого или нещо за това, че светът е
такъв, какъвто е – казвам. – Баща ми например обвиняваше Ерудитите.
– Тогава не е много разумно да ти казвам, че Ерудитите са ми любимци –усмихва се
Матю.
– Наистина ли? Защо? – стягам се аз.
– Не знам. Може би съм съгласен с вижданията им, че ако всеки се посвети да учи, да
наблюдава и изучава света около себе си, бихме имали много по-малко проблеми.
– Винаги съм била зле настроена към Ерудитите – казвам. – Баща ми ги мразеше и аз
също се научих да мразя тях и начина, по който прекарват времето си. Сега за първи път
се замислям, че може би е грешал. Или просто е бил... предубеден.
– За Ерудитите или за учението?
– И за двете – свивам рамене. – Толкова много Ерудити ми помогнаха, без дори да
съм ги молила. Уил, Фернандо, Кара – всички те са Ерудити и може би едни от най-
добрите хора, които познавам. Отдадени на единствената цел да направят света по-
добро място. – Тръсвам глава. – Но това, което направи Джанийн, няма нищо общо с
жаждата за знания, която според баща ми от своя страна води до жажда за власт и сила.
Може би така мога да си обясня ужаса на Джанийн – правилно е предполагала, че светът
е необятен, а тя – безсилна. Може би Безстрашните разбират нещата най-правилно.
– Има една стара приказка – казва Матю. – Знанието е сила. Сила да вършиш зло като
Джанийн... или сила да вършиш добро, както правим ние. Силата сама по себе си не е
зло. Така че знанието само по себе си не може да е зло.
