– Все още ми е странно да те виждам не в синьо – казвам.
– Мисля, че е време да се разделим с тези неща – отвръща Кара. – Дори и да се
приберем в града. Не мога да се върна към това, не и на този етап от живота си.
– Кастите не ти ли липсват?
– Всъщност... липсват ми – казва и ме поглежда. Минало е много време от смъртта на
Уил и вече не го виждам всеки път, щом зърна лицето . Виждам само Кара. Познавам
нея от по-дълго, отколкото брат . Тя има нещо от неговата доброта, достатъчно, за да
знам, че мога да се шегувам, без да ми се разсърди. – Бях щастлива сред Ерудитите.
Сред всички тези хора, отдадени на науката, на нововъведенията. Но сега, когато знам
колко необятен е светът, мисля, че ако се върна обратно при тях, ще ми е тясно. Сякаш
съм станала прекалено голяма за кастата си – казва и лицето помръква. – Съжалявам,
последното беше прекалено грубо и арогантно.
– Какво значение има? На кого му пука как е прозвучало някакво изречение.
– За някои хора би имало значение, но съм щастлива, че ти не си един от тях.
Забелязвам, че докато вървим към мястото на срещата, хората, с които се
разминаваме, ме гледат гадно. И преди съм бил мразен и отбягван, като син на
безкастовия тиранин Евелин Джонсън. Но сега това ме притеснява повече. Този път знам,
че самият аз съм направил нещо, с което да си заслужа омразата им. Предал съм всички.
– Не им обръщай внимание – казва Кара. – Тези тук не знаят какво е да си изправен
пред трудно решение.
– Но ти нямаше да го направиш. Обзалагам се.
– Да, но само защото аз съм научена да бъда крайно предпазлива и да не правя нищо,
без да разполагам с цялата информация. А теб са те учили, че големият риск води до
голяма победа. Или в случая, за който говорим – до никаква.
Тя спира пред вратата на лабораторията на Матю и чука. Матю отваря и отхапва
парче от ябълката си. Влизаме след него в същата стая, където ми съобщиха, че не съм
Дивергент.
Трис е тук и седи до Кристина, която ме гледа сякаш съм нещо гнило, което трябва
веднага да бъде изхвърлено. В ъгъла е и Кейлъб. Лицето му е в синини. Каня се да го
питам какво му се е случило, но тогава виждам, че кокалчетата на ръката на Трис са
ожулени и тя съзнателно не гледа към него.
Както не гледа и към мен.
– Май се събрахме – казва Матю. – Трис... не ме бива в тези неща.
– Наистина не те бива – усмихва му се тя. Пламвам от ревност, а тя прочиства гърлото
си. – Всички знаем, че тези хора са отговорни за смъртта на Аскетите и че не може да им
се има вяра, че ще пазят града ни. Всички разбираме, че трябва да се направи нещо по
въпроса и че предишният опит беше... – Очите ѝ се стрелват към мен и ме смаляват. – ...
прибързан. Можем да се справим по-добре.
– Какво предлагаш? – пита Кара.
– В момента знам само, че искам да ги изоблича, да изкарам наяве истинската им
същност – казва Трис. – Повечето хора тук не знаят какво правят лидерите им и смятам,
че трябва да им покажем. Може би ще изберат нови лидери, които няма да се отнасят
към хората в експериментите, сякаш са заменяеми. Мислех си за нещо като
разпространяващ се по въздуха серум на истината, който да ги накара да говорят...
Спомням си тежестта на серума на истината в тялото си, как изпълва дробовете ми и
избива на лицето ми. Спомням си колко лесно Трис бе успяла да пренебрегне тази тежест
и да излъже.
– Няма да проработи – казвам. – Те са с чисти гени, помниш, нали? Не се поддават на
серума.
– Това не е съвсем вярно – обажда се Матю и започва да върти връвта около врата
си. – Дивергентите, устойчиви на серума на истината, не са много. В момента се сещам
само за Трис. При някои хора резистентността е по-голяма, отколкото при други. – Матю
свива рамене. – Ето защо поканих теб, Кейлъб. Ти си работил по серумите. Предполагам,
че ги познаваш толкова добре, колкото и аз. Може би ще успеем да разработим серум на
истината с по-висок праг на резистентност.
– Не искам да се занимавам повече с този вид работа – казва Кейлъб.
– О, я млък... – започва Трис, но Матю я прекъсва.
– Моля те, Кейлъб.
Кейлъб и Трис поглеждат един към друг. Цветовете на лицето му са същите като тези
по пръстите на Трис – лилаво, синьо и зелено, сякаш нарисувани с мастило. Когато биеш
брат си, няма начин да не нараниш и себе си. Кейлъб се свива до металните шкафове и
обляга глава назад.
– Добре – кимва накрая. – Но само ако ми обещаеш, че няма да го използваш срещу
мен, Беатрис.
– Че защо да го правя? – пита Трис.
– И аз мога да помогна – вдига ръка Кара. – Като Ерудит и аз съм работила по
серумите.
– Супер! – Матю плесва възторжено ръце. – В това време Трис ще е вътрешният ни
човек.
– А аз? – пита Кристина.
– Надявах се ти и Тобиас да се опитате да се свържете с Реги – казва Трис. – Дейвид
няма да ми каже повече за допълнителните охранителни мерки в лабораторията за
