да очаквам, а това ме изнервя допълнително. Но съм прекалено изтощена, за да
изпитвам каквато и да е силна емоция.
– Бронирана жилетка за защита от куршуми. Покрайнините не са най-безопасното място
на света – казва той и започва да рови в кашона, за да намери някоя с моя размер.
Изважда една, която изглежда прекалено голяма. – Съжалявам, но нямаме голямо
разнообразие. Тази трябва да свърши работа. Вдигни си ръцете.
Мушвам тялото си в жилетката, а той притяга коланите и връзките.
– Не очаквах да те видя тук – казвам.
– Е, какво си мислеше, че правя в Бюрото? Размотавам се и пускам вицове? – усмихва
се той. – Намериха ми работа според моите умения на Безстрашен. Сега съм в охраната.
Джордж също. Обикновено пазим Бюрото отвътре, но когато трябва да се изпратят хора
навън, винаги съм доброволец.
– За мен ли говорите? – пита Джордж, който също е в групата. – Здрасти, Трис!
Надявам се, че не злослови зад гърба ми.
Джордж прегръща Амар през раменете и двамата се усмихват един на друг. Джордж
определено изглежда по-добре от последния път, когато го видях, но тъгата прозира под
усмивката му. Болката просветва в ъгълчетата на очите му и скрива трапчинките му.
– Мислех си, че няма да е лошо да
дадем пистолет – поглежда ме Амар. –
Обикновено не даваме оръжие на бъдещи консултанти, защото не знаят какво да правят
с него, но в случая очевидно не е така.
– Няма проблем... мисля, че нямам нужда от пистолет.
– Не, ти вероятно стреляш по-добре от повечето ни патрули – казва Джордж. – Можем
да се възползваме от уменията ти. Чакай да ти дам един.
След няколко минути вървя към камиона въоръжена и с бронирана жилетка. Амар и аз
сядаме отзад, Джордж и жена на име Ан са по средата, а другите двама от охраната –
Джак и Вайълет – са най-отпред. Прозорците на задните врати са черни отвън, но
прозрачни отвътре и можем да гледаме през тях. Седя притисната между Амар и някакво
оборудване, което закрива гледката ми към предната част на камиона. Тръгваме.
Джордж надниква иззад оборудването и ми се усмихва, но като цяло се чувствам почти
насаме с Амар.
Бюрото изчезва зад нас. Минаваме покрай градините и постройките около него и
виждам, че зад комплекса има самолети, бели и неподвижни. Стигаме до оградата и
вратите се отварят да ни пуснат. Джак спира пред охранителя, казва му къде отиваме,
какви са плановете ни и какво носим в камиона – следва серия от думи, които не
разбирам. После ни пускат в пустошта.
– Каква е целта на това патрулиране? – питам. – Освен че в случая трябва да ми
покажете какво има навън.
– Винаги държим покрайнините под око. Това е най-близката до нас област, където
живеят хора с увредени гени. Следим поведението им – казва Амар. – Но след
последните събития Дейвид и съветът решиха, че се нуждаем от по-внимателно
наблюдение какво се случва, за да предотвратим евентуална следваща атака.
Минаваме покрай онези руини, които видяхме, след като напуснахме града – сградите
се огъват под собствената си тежест, растенията избуяват навсякъде и пробиват
бетонната настилка.
Не познавам Амар достатъчно добре и не знам дали да му се доверя. Налага се да
попитам:
– Значи вярваш във всички тези неща? Че генетичните увреждания са причината за...
това?
Всичките му стари приятели от експеримента са генетично увредени. Нима е възможно
да вярва, че не са наред?
– А ти не вярваш ли? – пита Амар. – Виж как си мисля аз. Земята съществува от много
години. От безкрайно много години. Дори не можем да си представим колко време е
минало от началото. И никой преди Чистата война не е причинявал... това, нали? – Той
размахва ръка, за да посочи загиналия живот около нас.
– Не знам, не ми се вярва да е точно така.
– Защо гледаш с лошо око на човешката природа? – пита той.
Не му отговарям.
– Ако нещо подобно се бе случило преди Чистата война – продължава той, – Бюрото
щеше да знае, нали?
Нима е толкова наивен? Та този човек е живял в нашия град, а после го е гледал от
екраните в контролната зала. И знае колко много неща са били пазени в тайна от нас!
Евелин се опитва да контролира хората, като контролира оръжията, но Джанийн беше
далеч по-амбициозна. Тя знаеше, че ако имаш контрол над информацията, можеш да
изопачиш истината и да манипулираш всички. Тогава не се налага да прилагаш сила, за
да притиснеш хората под подметката на обувката си. Те си седят там по собствено
желание.
Точно това е Бюрото... и вероятно цялото правителство. Създават условия хората да
се чувстват щастливи под нечия подметка.
Пътуваме в мълчание, само със звуците на дрънчащата апаратура и ръмжащия мотор.
В началото се заглеждам във всяка паднала сграда и се питам се какво ли е било, когато
