там е имало хора. Но след време всички здания започват да си приличат. Колко различни
вида развалини трябва да видиш, за да се предадеш и да ги сложиш под един
знаменател?
– Наближаваме – обажда се Джордж. – Ще спрем тук и ще продължим пеша. Всички да
вземат по нещо от оборудването, освен Амар, който ще пази Трис. Трис, можеш да
излезеш и да разгледаш, но не се отдалечавай от Амар.
Имам чувството, че всичките ми нервни окончания са се скупчили на повърхността на
кожата ми и най-лекото докосване може да ги подпали. Тук е дошла майка ми, след като
е видяла как нейната майка убива баща
. Тук я е намерило Бюрото и я е спасило,
защото някак си са разбрали, че гените са чисти. Сега трябва да мина през мястото,
откъдето е започнало всичко.
Камионът спира и Амар отваря вратите. В едната си ръка държи пистолет, а с другата
ме подканя да изляза. Скачам след него.
Има къщи, но не приличат на домове. Направени са от парчета метал и пластмаса и са
наредени една до друга, сякаш се крепят взаимно, за да не се срутят. По тесните улички
между къщите се разхождат хора, предимно деца, които продават някакви неща, носят
кофи с вода, готвят на открити огньове.
Едно от децата ни забелязва, хуква да бяга и крещи:
– Атакуват ни! Атакуват ни!
– Не се притеснявай от това – казва Амар. – Мислят, че сме войници. Понякога идват
да прибират децата в сиропиталищата.
Почти не обръщам внимание на думите му. Тръгвам сама напред, а хората побягват,
щом ме виждат, и се залостват зад картонените си врати. Виждам ги през отворите в
стените, в къщите им няма нищо, освен по купчинка храна и провизии, и по нещо, на което
да лежат. Как ли оцеляват през зимата? Къде са им тоалетните?
Сещам се за цветята в Бюрото, за дървените подове и за удобните легла в празния
хотел, който може да побере толкова много хора.
– Някой помага ли им изобщо?
– Вярваме, че най-добрият начин да помогнем на този свят да се излекува, е като
разрешим проблема с генетичната недостатъчност – казва Амар, сякаш рецитира нещо,
закодирано в паметта му. – Да нахраниш тези хора е все едно да сложиш парче памук в
огромна кървяща рана. Може да намали кървенето, но раната ще остане отворена.
Не мога да отговоря. Успявам само да поклатя глава и да продължа да вървя. Сега
започвам да разбирам защо майка ми е решила да избере Аскетите, а не Ерудитите. Ако
просто е искала да бъде в безопасност от покварата на Ерудитите, е можела със същия
успех да отиде при Прямите или Миротворците. Но тя е избрала каста, която ще даде
възможност да помага на безпомощните, и е посветила целия си живот на една-
единствена мисия – безкастовите да имат храна и подслон.
Сигурно са ѝ напомняли на това място, на покрайнините.
Извръщам глава от Амар, за да не види сълзите в очите ми.
– Да се връщаме в камиона – казвам.
– Добре ли си? – пита той.
– Да.
Тръгваме към камиона и точно тогава чуваме изстрелите. Някой вика за помощ. Всички
край нас се разбягват и изпокриват.
– Това е Джордж – казва Амар и хуква в посока на вика. Тичам след него между
съборетините, но той е прекалено бърз, а мястото прилича на лабиринт. Изгубвам го и
изведнъж се оказвам съвсем сама.
Възпитана съм от Аскети и състраданието ми към тези хора идва неусетно, но с него –
и страхът от тях. Ако са като безкастовите, значи са напълно отчаяни, а аз се боя от
отчаяни хора.
И тогава някой ме хваща за ръката и ме издърпва зад една от картонените врати.
Вътре всичко изглежда синьо от брезента, играещ ролята на стена. На пода има дървени
летви, а пред мен е застанала дребна слаба жена със загрубяло лице.
– Не трябва да стоиш навън сама. Ще те убият, без да им мигне окото, нищо, че си
млада.
– Ще ме убият? Кои?
– Много разгневени хора има тук – казва жената. – Някои са готови да стрелят по
всичко, което представлява заплаха. Убиват всеки предполагаем враг.
– В такъв случай, благодаря за помощта – отговарям. – Аз съм Трис.
– Ейми. Сядай.
– Не мога, приятелите ми са навън.
– Тогава трябва да изчакаш, докато ордите се втурнат към приятелите ти, и да ги
изненадаш в засада.
Да, идеята е много добра.
Сядам на пода и пистолетът ми се забива в крака ми. Бронираната жилетка е много
неудобна, но се опитвам да изглеждам спокойна и отпусната, за да не обидя Ейми. Навън
тичат хора, чуват се крясъци. Жената вдига единия край на брезента и се оглежда.
– Значи приятелите ти не са войници? – пита, без да обръща глава към мен. – Което
значи, че работите за Бюрото за генетично здраве?
– Не. Те работят за тях, но аз не работя за никого. Аз съм от Чикаго.
Лицето ѝ се изкривява от изненада и напрежение.
– По дяволите! Да не би да са го затворили?
– Не, все още не.
– Много жалко.
– Защо да е жалко? – недоумявам. – Говориш за дома ми, нали разбираш?
– Е, добре, но съществуването на твоя дом поддържа мита, че генетично увредените
