— Това трябва да е Бън — обясни Филис Уивърн с крива усмивка. — Ще заяви, че е изпуснала връзката на гара Падингтън. Винаги с това се оправдава.
— Ще й приготвя чаша чай — каза госпожа Малит. — Пътуването с влак размътва стомаха… поне моя. Получавам разстройство — прошепна тя в ухото ми.
В този миг Догър се върна, следван от закръглена дребна жена с очила с метални рамки и коса, вързана на голям стегнат кок като опашката на коня Аякс, собственост на един от предците ми, Флоризел де Лус. И двамата, Флоризел и Аякс, бяха обезсмъртени с маслени бои върху платна, които сега висяха едно до друго в галерията с портретите.
— Съжалявам за закъснението, госпожице Уивърн — каза дребната жена. — Таксито зави на погрешно място и изпуснах връзката на гара Падингтън.
Филис Уивърн ни изгледа последователно с триумфално изражение, но не отговори.
Малко ми дожаля за дребното създание, което сега, като се замислих, ми приличаше на шашардисано оръдейно гюле.
— Аз съм Бън Кийтс, между другото — кимна тя на всички в стаята. — Личната асистентка на госпожица Уивърн.
— Бън е моята гардеробиерка, но има още по-големи амбиции — каза Филис Уивърн с високомерен театрален тон и не разбрах дали просто я подкача. — Побързай, Бън. Тик-так! Дрехите ми чакат да бъдат разопаковани. А ако розовата ми рокля отново се е смачкала, с радост ще те удуша.
Изрече го достатъчно шеговито, но Бън Кийтс не се усмихна.
— Имате ли роднинска връзка с поета Кийтс? — изтърсих аз, за да разведря обстановката.
Дафи ми бе чела „Ода за славея“ и никога нямаше да забравя онази част, в която се споменаваше за отвара от бучиниш.
— Далечна — отвърна тя и излезе.
— Горката Бън — каза Филис Уивърн. — Колкото повече се старае… толкова повече се старае.
— Ще й помогна — рече Догър и тръгна към вратата.
— Не!
За миг — но само за миг — лицето на Филис Уивърн се превърна в старогръцка театрална маска: очите й се разшириха, устата й се изкриви. И почти веднага изражението й премина в безгрижна усмивка, сякаш нищо не се е случило.
— Не — повтори тя тихо. — Недей. Бън трябва да си вземе поука.
Опитах се да срещна погледа на Догър, но той вече беше отишъл да пренарежда кутиите в килера на иконома.
Госпожа Малит се обърна бързо и се зае да лъска котлоните на печката.
Докато се тътрех нагоре по стълбите, къщата ми се стори по-студена отпреди. Погледнах през високите прозорци без завеси на лабораторията си надолу към микробусите на „Илиум Филмс“, които се бяха скупчили като слонове в оазис около червените тухлени стени на зеленчуковата градина.
Техниците изпълняваха задълженията си като танцьори в дълго репетиран балет — вдигаха, местеха, разтоварваха сандъци с хамалски въжета: винаги имаше чифт ръце там, където бяха нужни. Личеше си, че са правили това многократно.
Стоплих ръце на приветливия пламък на спиртната лампа, след което поставих върху нея колба с мляко, докато завря с бълбукане и разбърках в него щедра лъжица какао на прах. По това време на годината нямаше нужда от хладилник, за да се съхранява млякото: просто държах бутилката на една от лавиците, подредена по азбучен ред между мангана и морфина, който стоеше в шише, прилежно надписано с дребния почерк на чичо Таркуин.
Чичо Тар бил изключен при мистериозни обстоятелства от Оксфорд тъкмо преди да завърши с отличие. Като компенсация баща му му направил в Бъкшоу химична лаборатория, в която чичо Тар прекарал по своя воля остатъка от живота си в работа върху, по негови думи, строго секретни изследвания. Сред книжата му открих няколко писма, които подсказваха, че е бил приятел и съветник на младия Уинстън Чърчил.
Докато отпивах от какаото, погледнах към картината, окачена над камината: красива млада жена с две момиченца и бебе. Момичетата бяха сестрите ми Офелия и Дафни. Жената, разбира се, беше майка ми Хариет.
Хариет тайно бе поръчала портрета като подарък за баща ми малко преди да потегли на, както се оказало, последното си пътешествие. Картината стояла десет години почти забравена в художническо ателие в Молдън Фенуик, докато аз не я открих и не я донесох вкъщи.
Бях планирала въодушевено как ще я закача в салона и ще изненадам татко и сестрите си на официалното й откриване. Но планът ми беше осуетен. Татко ме хвана, докато се промъквах с обемистото платно в къщата, взе го и го прибра в кабинета си.
На следващата сутрин намерих портрета в лабораторията.
Чудех се защо. Дали за татко бе твърде болезнено непрекъснато да вижда прокълнатото си семейство?
Нямаше никакво съмнение, че е обичал — и още обичаше — Хариет, но понякога ми се струваше, че със сестрите ми за него сме само неизменно напомняне какво е изгубил. Веднъж Дафи каза, че за татко сме като триглава Хидра, чиито лица са забулени огледала към неговото минало.
Дафи е романтичка, но разбрах какво има предвид: ние бяхме мимолетни подобия на Хариет.
Вероятно затова татко прекарваше дните и нощите си сред пощенските марки: заобиколен от хиляди дружелюбни, утешителни ликове, които не задават въпроси, за разлика от образите на дъщерите му, които му се присмиваха от сутрин до мрак.
