Размишлявах по тези въпроси, докато мозъкът ми не посинееше от усилие, но въпреки това още не успявах да проумея защо сестрите ми ме мразеха толкова.
Дали Бъкшоу не беше някаква зловеща академия, в която Съдбата ме бе захвърлила, за да науча законите за оцеляване? Или пък животът ми беше игра, чиито правила сама трябваше да отгатна?
Не се сещах за никаква причина, която да обясни жестокостта на сестрите ми.
Е, признавам, бях ги тровила, но по съвсем безобидни начини и при това само за отмъщение. Никога, тоест почти никога, не започвах аз караниците. Винаги бях невинната жертва…
— Не! Внимавай! Пази се!
През прозореца долетя писък — пронизителен и агонизиращ — и секна внезапно. Спуснах се да видя какво става.
Работниците се стичаха около фигура, залепена от преобърнат сандък към камион.
По червеното шалче на врата познах, че това е Патрик Макналти.
Изтичах надолу по стълбите, прелетях през празната кухня и изхвърчах на терасата, без дори да си наметна палто.
Нуждаеха се от помощ. Никой сред снимачния екип не знаеше към кого да се обърне.
— Не се приближавай! — хвана ме за раменете един от шофьорите. — Стана злополука.
Изплъзнах се от хватката му и си проправих път, за да погледна отблизо.
Макналти никак не изглеждаше добре. Лицето му бе добило цвета на сурово тесто. Пълните му със сълзи очи срещнаха моите и устните му помръднаха.
— Помогни ми — като че ли прошепна той.
Поставих палец и безименен пръст в устата си и изсвирих пронизително: номер, който бях научила, докато наблюдавах Фели.
— Догър! — извиках и пак изсвирих.
Вложих в това цялото си сърце и душа и се молех той да е достатъчно наблизо, за да ме чуе.
Без да сваля очи от моите, Макналти изпъшка страховито.
Двама мъже вдигаха сандъка.
— Не! — казах по-силно, отколкото възнамерявах. — Оставете го.
По радиото бях чувала — или пък го четох някъде — как жертвата при подобна злополука умряла от кръвозагуба, след като вдигнали прекалено рано железопътен кран от краката й.
За моя изненада по-едрият от двамата мъже кимна и рече:
— Чакайте. Права е.
И тогава видях Догър да си проправя път през сгъстяващата се тълпа.
Мъжете инстинктивно отстъпиха назад.
Около Догър се носеше аура на авторитет. Тя невинаги се забелязваше, всъщност през повечето време не се проявяваше.
Но точно в този миг ми се стори, че никога досега не бях усещала силата му — или каквото там беше — толкова ярко.
— Хванете ръката ми — каза Догър на Макналти и протегна длан между камиона и сандъка, който вече се поклащаше нестабилно.
Стори ми се странна постъпка, почти библейска. Може би заради спокойствието в гласа му.
Окървавените пръсти на Макналти помръднаха и се преплетоха с пръстите на Догър.
— Не толкова силно — рече му той. — Ще ми счупите ръката.
По лицето на Макналти се разля немощна, глуповата усмивка.
Догър разкопча горната половина от тежкото яке на Макналти и прокара бавно ръка в ръкава му, плъзна я към лакътя, опипвайки сантиметър по сантиметър пространството между обърнатия сандък и камиона.
— Казахте ми, че владеете множество занаяти, господин Макналти. Кои по-точно?
Въпросът изглеждаше странен, но Макналти бавно премести поглед от мен към Догър.
— Дърводелство — рече той през стиснати зъби. Виждаше се, че изпитва ужасяваща болка. — Електротехника, водопроводи, чертане…
По челото му бяха избили капки студена пот.
— Какво още? — попита Догър, а ръката му продължаваше да се движи непоколебимо между масивния сандък и камиона.
— Мога да изработвам някои инструменти — продължи Макналти и добави с почти извинителен тон: — У дома имам струг…
— Нима! — възкликна изненадано Догър.
— … правя умалени модели на парни локомотиви.
— О, парни локомотиви. Пътнически, селскостопански или стационарни?
— Стационарни — отвърна Макналти през зъби. — Поставям им… малки месингови свирки… и стабилизатори.
Догър свали шалчето от врата на Макналти, уви го чевръсто и го стегна около горната част на заклещената ръка.
— Сега! — каза той бързо и, както ми се стори, сто доброжелателни ръце стиснаха изведнъж сандъка.
— Полека! Полека! Дръж здраво — казваха си един на друг мъжете — не защото инструкциите бяха необходими, а сякаш просто участваха в ритуално преместване на тежък предмет.
И тогава внезапно вдигнаха сандъка с лекота, сякаш бе детско кубче за игра.
— Носилка — извика Догър и веднага му донесоха такава.
„Сигурно носят подобни неща навсякъде, където отидат“, помислих си аз.
— Занесете го в кухнята — нареди Догър и докато се усетя, Макналти, увит в дебело одеяло, вече лежеше подпрян на здравия си лакът на кухненския под и отпиваше горещ чай от чашата в ръцете на госпожа Малит.
— Бях на косъм — каза той и ми намигна.
— А сега, госпожице Флавия — обърна се към мен Догър, — бихте ли позвънили на доктор Дарби…
— Хм — промърмори доктор Дарби и бръкна с два пръста в хартиената кесийка с ментови бонбони, която винаги носеше в джоба на жилетката си. — Да ви закараме в болницата, където ще мога да ви прегледам както трябва. Да ви направя рентгенови снимки и така нататък. Аз ще ви взема, тъй като и без това съм се запътил натам.
