Сестра ми не беше забелязала застаналата до прозореца Филис Уивърн и посегна да ме удари.
— Не!
Фели се обърна рязко, за да види кой го каза, и вдигнатата й ръка увисна безжизнено.
За миг двете стояха и се взираха една в друга, Фели, сякаш видяла отвратително привидение, а Филис Уивърн — с изражението, което имаше, докато стискаше брулената от дъжда кула на катедралата в заключителната сцена на „Стъкленото сърце“.
Тогава долната устна на Фели потрепери и очите й се наляха със сълзи. Тя се обърна и избяга.
— Е, значи и ти имаш по-голяма сестра — каза Филис Уивърн след дълго мълчание.
— Това беше Фели. Тя…
— Няма нужда да ми обясняваш. По цял свят по-големите сестри си приличат: половин чаша обич и половин чаша презрение.
И аз не бих се изразила по-добре!
— И моята сестра е същата — продължи Филис Уивърн. — Шест години ли е разликата ви?
Кимнах.
— И при нас така. Виждам, че имаме много повече общо от интереса към ужасяващи убийства, Флавия де Лус.
Тя прекоси стаята, застана пред мен, вдигна брадичката ми с пръст и ме погледна в очите. И тогава ме прегърна.
Наистина ме прегърна и аз вдъхнах аромата на жасмин, бил той синтетичен или не.
— Да слезем в кухнята за чая. Така ще спестим на госпожа Малит изкачването по стълбите.
Погледнах я лъчезарно и за малко дори да я хвана за ръка.
— Освен това — продължи тя, — така ще имаме възможност да разберем най-новите клюки. Кухните са развъдник на скандали, да знаеш.
— Ооо! — възкликна госпожа Малит, когато влязохме в кухнята. Като изключим, че малко зяпаше, се справи много добре.
— Решихме да слезем в командния център — обясни Филис Уивърн. — Мога ли да ви помогна с нещо?
Видях как веднага спечели госпожа Малит — просто ей така, без каквото и да било усилие.
— Не, не, не — отвърна госпожа Малит, останала без дъх. — Настанете се, госпожице. Водата почти кипна, а във фурната има хубав кейк с мас.
— Кейк с мас! — възкликна Филис Уивърн, вдигна длани пред очите си и надзърна измежду пръстите си. — Мили боже! Не съм вкусвала кейк с мас, откакто ходех вързана на две опашки!
Госпожа Малит засия.
— Приготвям го за Коледа, както правеше майка ми и нейната майка преди това. Кейкът с мас е семейна традиция, така да се каже.
Вярно бе, но нямаше да си отварям устата.
— Да видим — каза госпожа Малит, извади кейка от фурната с ръкохватки и го постави на решетката за изстиване. — Вижте го само. Почти става за ядене!
Шегата беше изтъркана и макар да я бях чувала стотици пъти, покорно се засмях. В това имаше по-голяма доза истина, отколкото Филис Уивърн би предположила, но нямах намерение да развалям удоволствието й. Кой знае? Може дори кейкът да й се стори годен за ядене.
Ако готвенето бе игра на дартс, повечето от буламачите на госпожа Малит дори нямаше да попаднат в рамките на мишената.
Госпожа Малит разряза кейка на дванайсет парчета.
— По две за всеки в къщата — заяви тя и погледна към Догър, който тъкмо влизаше в кухнята. — Така ни учеха у лейди Рекс-Уелс: „По две парчета за всеки и ще има мир навеки“. Значи, че никой няма да се сърди, разбира се. Старата дама казваше, че това включва всички от самата нея до помощника на градинаря. Остър камък беше тя, но доживя до деветдесет и девет години и половина, значи все има някаква истина в думите й.
— Ти как мислиш, Догър? — попита го Филис Уивърн, докато той дискретно пиеше чая си прав в ъгъла.
— Добрата мас е полезна за жлъчката. А това помага за доброто храносмилане, което пък води до дълголетие — отвърна Догър колебливо, забил поглед в чашата си. — Или поне така съм чувал.
— И всичко това благодарение на двойна порция кейк с мас! — плесна доволно с ръце Филис Уивърн. — Е, да похапнем, за да доживеем до двеста.
Тя взе вилицата си и поднесе залък към устата, като на половината път спря и хвърли на госпожа Малит усмивка като за хиляда гвинеи.
После задъвка замислено.
— О, боже! — каза тя и остави вилицата в чинията си. — Мили боже!
Дори с великолепните си актьорски умения не успя да прикрие едва забележимия рефлекс да изплюе залъка, който зърнах да пробягва по гърлото й.
— Знаех си, че ще ви хареса — изгука госпожа Малит.
— Но трябва да си наложа воля и да се обуздая — каза Филис Уивърн, бутна решително чинията и стана от масата. — Тъпча се като прасе, щом видя кейк, а особено този с мас страшно се лепи. Сигурна съм, че разбирате.
Госпожа Малит вдигна чинията и я постави твърде внимателно зад мивката.
Без никакво съмнение щеше да занесе парчето у дома, увито в хартия за подаръци, и да го постави в бюфета между порцелановите солници с форма на кученца с надпис „Подарък от Блакпул“ и изящната стъклена птичка, която се поклащаше нагоре-надолу сякаш кълве, щом й налееш вода в тръбичката.
Когато приятелката й, госпожа Уолър, дойдеше на гости, госпожа Малит щеше да разопакова почтително мухлясалата реликва. „Познай кой изяде липсващото парченце“, щеше да каже тя шепнешком. „Филис Уивърн! Виж, следите от зъбите й още личат.“ Но само набързо, да не се развали сладкишът.
На вратата се позвъни и Догър остави чашата си.
