С почервенялото си лице и зелената си рокля ми напомняше на нещо, което бях виждала в цветна брошура. Какво беше…?
О, да! Сетих се.
— Приличаш на португалското знаме — казах аз. — Ще ви оставя да си вземете довиждане.
Знаех, че по-късно ще си платя за дързостта, но сърдечният смях на Дитер си струваше.
Къщата, обикновено толкова студена и тиха, изведнъж се бе преобразила в кошер. Дърводелци ковяха с чукове, бояджии размахваха четки, а най-различни хора се взираха в най-различни ъгли на вестибюла през импровизирани рамки, образувани от докосването на палеца и останалите пръсти във формата на правоъгълник.
Бяха монтирали и удивителен брой лампи: някои висяха, прикачени със скоби към скелетата, а други се издигаха от високи стойки по пода. Навсякъде се виеха черни жици и кабели.
С разперени за равновесие ръце си проправих внимателно път през вестибюла, като си представях, че вървя през гнездо на спящи отровни змии, които могат да се събудят всеки момент и…
— Ехо, Флавия!
Вдигнах поглед и зърнах червендалестото лице на Гил Крофърд, селския електротехник, да ми се усмихва през рамката на високо скеле, обрамчващо входната врата. Гил много ми бе помогнал в съживяването на по-страховитите електроуреди в лабораторията на чичо Тар и дори бе отделил време да ми обясни как да боравя безопасно с някои високоволтови прибори.
Беше ме научил и на едно стихче:
По въпросите на кабелите и отвъдното, разправяха, че Гил е експерт.
„Бил командос във войната! — подшушна веднъж госпожа Малит, докато кормеше заек на кухненската маса. — Учели ги как да удушават само със струна от пиано.
— Господин Крофърд! — подвикнах на Гил. — Какво правите там горе?
— Поддържам се във форма — извика над данданията от чуковете.
Стъпих с един крак на стълбата отстрани на скелето и започнах бавно да се изкачвам.
Щом стигнах върха й, стъпих върху широките дъски, сковани като пътека.
— Като чирак се занимавах с тези кинаджийски работи — ухили се доволно той. — Гледам уменията ми да не ръждясат. В наши дни човек не знае какво може да му се наложи, нали?
— Как е госпожа Крофърд? — попитах аз.
Съпругата му Марта неотдавна ме покани на чай, докато тършуваше в сандък със стари лампи за излязъл от употреба модел токоизправител за радиочестотна флуоресцентна тръба — за която отказа да вземе и пени. Досега така и не ми се бе удала възможност да й се отплатя.
— Тип-топ е — отвърна той. — В магазина е, докато аз се веселя тук.
Докато говореше, господин Крофърд закачваше със скоби втори прожектор към напречната греда.
— А и по това време на годината има най-много работа. Само тази седмица е продала шест радиоприемника и три грамофона, че и тостер за четири филийки и електрическа поставка за сварени яйца. Представяш ли си!
— Отгоре сигурно се разкрива прекрасна гледка — отбелязах аз.
— Така е — отвърна ми, докато затягаше последния болт. — Интересно, че го казваш. Същото рече и онзи немец от Кълвърхаус на тръгване. „Далеч от безумната тълпа“ ми подвикна. Не му разбирам много приказките, но е добро момче.
— Да, казва се Дитер. Имал е предвид Томас Харди.
Гил се почеса по главата.
— Харди ли? Не го познавам. От нашето село ли е?
— Писател е.
Като сестра на книжен плъх знаех заглавията на милион книги, които не бях чела.
— Аха! — рече Гил, сякаш това обясняваше всичко. — А сега, най-добре слизай долу, че ако шефът те види, и на двама ни ще свети маслата.
— Маслото — поправих го аз. — За Латшоу ли говорите?
— Да, за него — отвърна тихо той. — Масло, хм — добави и насочи вниманието си към кутия с цветни филтри.
Почти бях слязла от стълбата, когато усетих, че в притеснителна близост до мен има лице. Скочих на пода, завъртях се и видях, че за малко не съм настъпила Латшоу.
— Кой ти позволи да се качваш горе? — попита той, а рижавият му мустак потрепери.
— Никой. Разговарях с господин Крофърд.
— Господин Крофърд получава надница и половина, защото го извикахме в последния момент, при това по празници. Няма време за празни приказки… нали, господин Крофърд?
Последното извика достатъчно силно, за да го чуят всички. Аз направих крачка назад и погледнах нагоре към Гил, който се суетеше около прожектора, но очевидно бе чул.
— Съжалявам — отвърнах и осъзнах, че във вестибюла внезапно се е възцарила тишина.
— Госпожице, съветвам ви да си стоите в стаята. Нямаме време някой да ни се пречка.
В мислите ми Латшоу вече се гърчеше на пода с почервеняло лице, изхвръкнали от орбитите си очи, притиснал ръце към корема си и ме умоляваше за противоотрова срещу цианид.
„Помощ! Помогни ми!“, крещеше той. — „Ще направя всичко… каквото поискаш!“
