— Внимавай с илицина — провикнах се аз. — Не си облизвай пръстите.
Това беше шега, разбира се. Някога се смятало, че в две шепи от червените плодове се съдържа смъртоносно количество от гликозида, но пипането на листата беше напълно безопасно.
Догър вдигна лакът и ме погледна изпод ръката си.
— Благодаря, госпожице Флавия. Много ще внимавам.
Макар да бе приятно да си мисля за отрови през всички сезони, по Коледа усещането бе някак си специално и неволно се ухилих. Точно в този миг входният звънец издрънча.
— Аз ще отворя — казах на Догър.
Щом отворих вратата, в лицето ме блъсна навяващ сняг. Изтрих очи и само частица от мен се изненада, когато видях пред къщата автобуса за Котсмор с величествено издигащи се от радиатора струи пара. Шофьорът, Ърни, стоеше пред мен и чоплеше зъбите си с месингова клечка.
— Хайде, слизайте! И гледайте да не паднете! — провикна се той през рамо към колоната от хора, които излизаха през отворената врата на автобуса.
— Актьорите ви пристигнаха — каза Ърни.
Хората минаваха покрай него и влизаха във вестибюла като туристи, струпали се в Националната галерия при отварянето на вратите — бяха общо около трийсет души: с палта, шалове, галоши, ръчен багаж и пакети с пъстри опаковки. Спомних си, че ще прекарат Коледа тук.
Една от последните пътнички срещна трудности при изкачването на стъпалата. Ърни понечи да й помогне, но тя отблъсна протегната му ръка.
— Ще се справя и сама — заяви безцеремонно.
Този глас!
— Ния! — извиках аз.
И наистина се оказа тя.
Ния Гилфойл бе асистентка на Рупърт Порсън, пътуващия кукловод, който срещна зловещо смъртта си в енорийската зала на „Свети Танкред“. Не я бях виждала от лятото, когато замина от Бишъпс Лейси малко обидена.
Но изглежда всичко това бе забравено. Ето че сега тя стоеше на стъпалата на Бъкшоу със зелено палто и пъстра шапка, обсипана по периферията с червени плодчета.
— Дай прегръдка. — Ния разтвори ръце.
— Миришеш на Коледа — отвърнах аз и чак сега забелязах издутината между нас.
— В осмия месец съм! — каза тя, направи крачка назад и разкопча зимното си палто. — Ето, виж!
— Истинска Мама Гъска! — заявих аз и Ния се разсмя звънко.
Тя играеше ролята на Мама Гъска в пиесата на покойния Рупърт и се надявах шегичката ми да не я наведе на неприятни спомени.
— Вече не съм Мама Гъска, а просто Ния Гилфойл (госпожица). Актриса, владееща комедия, трагедия, пантомима. За повече информация се обадете в агенция „Уидърс“ в Лондон.
— А кукленият театър…
— Продадох го до последната джунджурия на един прекрасен човек в Борнмут. Изкарах достатъчно и си наех апартамент, за да има малкото покрив над главата си, когато най-накрая реши да дойде на този свят.
— Участваш ли във филма? — махнах аз с ръка към театралната глъчка във вестибюла.
— В малка роля. Въплъщавам се в не особено задълбочения образ на Антеа Флайтинг, бременната — и мила, разбира се, — дъщеря на Боаз Хейзълууд, героя на Дезмънд Дънкан.
— Мислех си, че той е ерген. Не ухажва ли Филис Уивърн?
— Да, ерген е и я ухажва… но си има минало.
— Аха, разбирам — отвърнах аз, макар да не разбирах.
— Я да те огледам — хвана ме тя за раменете и отдръпна глава назад. — Пораснала си… и бузите ти са поруменели.
— От студа е.
— Като стана въпрос за студа — засмя се тя, — да влезем вътре, преди пъпът ми да измръзне и да падне.
— Госпожице Ния — рече Догър, докато затварях вратата след нас. — Много се радвам да ви видя отново в Бъкшоу.
— Благодаря, Догър — стисна тя протегнатата му ръка. — Никога няма да забравя добрината ти.
— Бебето скоро ще се роди — каза той. — През януари ли?
— Точно така, Догър. Имаш набито око. Според лекаря, на двайсет и пети януари. Той каза, че нищо няма да ми стане, ако участвам във филма, стига да спра цигарите, да се наспивам добре, да се храня обилно и да си вдигам краката нависоко, когато не съм пред камерата.
Ния ми намигна.
— Много добри съвети — отвърна Догър. — Чудесни наистина. Удобно ли пътувахте с автобуса?
— Доста друсаше, но това бе единственият превоз, който успяха да осигурят от „Илиум Филмс“, за да ни докара от гарата в Додингсли. Слава богу, че е толкова тромав стар звяр. Не успя да се обърне въпреки снега.
Мариън Трод вече беше отвела останалите по горните етажи и във вестибюла останахме само ние тримата.
— Ще ви заведа до стаята — каза Догър и Ния завъртя весело пръсти като Лоръл и Харди и тръгна след него.
Двамата едва се бяха скрили от поглед, когато на вратата отново се звънна.
О, кипящи цианиди! Нима щях да прекарам остатъка от живота си като портиер?
Блъсна ме поредният студен порив замръзнали снежинки.
— Дитер!
— Здравей, Флавия. Нося столове от викария.
Дитер Шранц — висок, рус и красив, както казват по радиото, стоеше на прага и ми се усмихваше със съвършените си зъби. Внезапната му поява малко ме смути: все едно бог Тор лично бе дошъл да остави мебелите.
