Стигнахме до източното крило и влязохме в галерията с портретите. Почти очаквах да я заваря както в съня си: заледена шир. Но залата изглеждаше каквато си беше от незапомнени времена: дълъг мрачен тунел от свирепо гледащи предци, които с няколко изключения (графиня Дейзи например, за която се говореше, че посрещала гостите в Бъкшоу, като правела салта на покрива по копринен китайски халат), изглежда, бяха потънали в постоянно дружно чумерене, което никак не стопляше сърцето.
— Използването на галерията беше договорено… — казваше Догър.
— Ама да не съм ви видяла да стъпвате по пода с онези подковани ботуши! — прекъсна го глас. Беше госпожа Малит.
С ръце на хълбоците тя изгледа със собственическия си поглед Макналти и добави по-тихо:
— Извинявай, Догър, но полковникът заминава за Лондон за срещата за марките. Иска да говори с теб за консервите с говеждо, преди да тръгне.
„Консервите с говеждо“ бяха кодово наименование, което означаваше, че татко трябва да вземе на заем пари за билет за влака и такси. Бях разбрала това, когато подслушвах на вратата на кабинета. Всъщност ми се искаше да не го бях чувала.
— Разбира се — отвърна Догър. — Извинете ме за момент.
И изчезна, както само той можеше.
— Ще трябва да застелете пода с мушама — обърна се госпожа Малит към Макналти. — На таз настилка й викат паркет; палисандър, махагон, орех, бреза… има шест вида дърво в него. Не може разни работници да газят по подобно нещо, нали?
— Повярвайте ми, госпожо…
— Малит. С „М“.
— Госпожо Малит. Казвам се Макналти, също с „М“ между другото. Патрик Макналти. Уверявам ви, че „Илиум Филмс“ наема хората си именно заради тяхната педантичност. Всъщност, ще ви доверя — тъй като знам, че това ще си остане между нас — че тъкмо се връщаме от снимки в една кралска резиденция, където не получихме никакви оплаквания от Знаете Кого.
Очите на госпожа Малит се разшириха.
— Имате предвид…
— Именно — отвърна Макналти и постави показалец пред устните си. — Виждам, че сте проницателна жена, госпожо Малит.
Тя се усмихна загадъчно като Мона Лиза и веднага, разбрах, че я е спечелил на своя страна. Какъвто и да беше Патрик Макналти, трябваше да му се признае, че е изкусен ласкател.
Догър се върна с любезно и непроницаемо изражение. Последвах ги, когато той поведе Макналти нагоре по стълбите към западното крило.
— Стаята в южния край на коридора е будоарът на госпожа Хариет. Достъпът до нея е забранен и никой не бива да влиза вътре по какъвто и да било повод.
Каза го така, сякаш Хариет просто е излязла за час-два на гости на съседи или на разходка с колата. Той не спомена на Макналти, че майка ми е мъртва от десет години и че татко пази стаята й като олтар, където никой, или поне така си мислеше той, не го чува как плаче.
— Разбрано — отвърна Макналти. — Ще предам на останалите.
— Двете спални от лявата страна са на госпожица Офелия и госпожица Дафни, които по време на престоя ви ще делят една стая. Изберете коя от двете спални желаете да използвате за декор и те двете ще се настанят в другата.
— Много мило от тяхна страна — каза Макналти. — Вал Лампман ще се погрижи за това. Той е режисьорът.
— Всички останали спални, дневни и будоари, разположени по цялата северна фасада, са на ваше разположение — продължи Догър без дори да мигне при споменаването на най-прочутия английски кинорежисьор.
Дори
— Трябва да се връщам при екипа — каза Макналти, след като хвърли поглед към ръчния си часовник. — Ще паркираме камионите и ще ги разтоварим.
— Както желаете — рече Догър и ми се стори, че долових в гласа му тъга.
Докато слизахме по стълбите, Макналти неприкрито прокарваше пръсти по гравирания парапет и зяпаше улисан резбованата ламперия.
— Вярно е — промърмори той тихичко.
— Познайте кой ще режисира филма! — нахълтах аз в салона.
— Вал Лампман — отвърна Дафи отегчено, без да вдига поглед от книгата си. — Филис Уивърн вече не работи със случайни хора. Откакто…
— Откакто какво?
— Твърде малка си, за да разбереш.
— Не е вярно. Ами Бокачо?
Напоследък Дафи ни четеше на глас по време на чай избрани истории от „Декамерон“.
— Това е художествена измислица — отвърна тя. — А при Вал Лампман е истина.
— Кой ти каза?
— Списание „Кинопреглед“. Пишеше го на първа страница.
— Какво е пишело?
— О, за Бога, Флавия — Дафи хвърли книгата си, — с всеки изминал ден все повече заприличваш на папагал: „Откога? Кой ти каза? Какво пишело?“
Тя изимитира гласа ми с жестока подигравка.
— Трябва да те научим да казваш: „Какво сладко птиченце!“ или „Поли иска бисквитка.“ Вече ти поръчахме клетка с прекрасни златни решетки, стойка и поилка, в която да се киснеш… не че ще я използваш някога.
— Гледай си работата!
— Да ти се връща — отвърна Дафи, вдигнала невидим щит пред себе си.
— На теб да ти се връща — направих аз същия жест.
— Ха! Твоят щит е месингов. Месингът не връща, много добре го знаеш.
— Връща!
— Не е вярно!
В този миг Фели прекъсна разговора ни, който до момента протичаше съвсем възпитано.
