— Настояваха да се приберат — обясни Дитер. — Църковната служба за Бъдни вечер започва само след няколко часа.
— Но половината паство е тук! — възразих аз. — Няма никаква логика.
— Но останалите енориаши са в Бишъпс Лейси — вдигна безпомощно ръце Дитер. — А и човек не може да влива разум на свещеник от англиканската църква.
— Инспекторът ще побеснее — заявих аз.
— Нима? — обади се глас зад мен.
Едва ли е нужно да казвам, че беше инспектор Хюит. До него стоеше сержант Грейвс.
— И какво, както се изрази, ще ме вбеси?
Умът ми прегледа светкавично възможностите и осъзнах, че няма как да се измъкна.
— Викарият и жена му са тръгнали към „Свети Танкред“. Нали е Бъдни вечер.
Това беше самата истина и тъй като едва ли бе държавна тайна, нямаше как да ме обвинят, че съм портаджийка.
— Кога?
— Преди малко. Сигурно няма и пет минути. Дитер може да ви каже.
— Незабавно трябва да се върнат — рече инспекторът. — Сержант Грейвс?
— Сър?
— Опитай се да ги настигнеш. Имат известна преднина, но ти си по-млад и енергичен, нали?
— Да, сър — отвърна сержантът, а появилите се на бузите му трапчинки, го накараха да заприлича на свенлив ученик.
— Кажи им, че ще направим всичко по силите си да приключим по-бързо, но заповедите ми трябва да се спазват.
Колко умно, помислих си аз: проява на разбиране, но с жило накрая.
— А сега, госпожице Де Лус — обърна се към мен инспекторът, — мисля да започнем с вас.
— Първо най-младите свидетели, така ли? — попитах аз любезно.
— Не непременно — отвърна инспектор Хюит.
За моя изненада инспекторът предложи да дам показанията си в лабораторията.
— Където няма да ни безпокоят — обясни той.
Това нямаше да е първото му посещение в моя
Този път обаче само след един бърз поглед към Йорик — учебния скелет, подарък на чичо Тар от природоизпитателя Франк Бъкланд — инспекторът се настани на една от високите табуретки, постави крака на пречката й и извади бележника си.
— В колко часа откри тялото на госпожица Уивърн? — мина той направо към въпросите без любезни уводни думи.
— Не съм сигурна. В полунощ или петнайсет минути след това.
Инспекторът седеше с химикалка над страницата.
— Важно е — каза той. — Жизненоважно, всъщност.
— Колко време трае балконската сцена от „Ромео и Жулиета“? — попитах аз.
Инспекторът изглежда малко се подразни.
— В градината на Капулети ли? Не съм сигурен. Не повече от десет минути, като че ли?
— По-дълга беше. Закъсняха с началото, а после…
— Да?
— Ами, случилото се с Гил Крофърд.
Предполагах, че все някой вече му е споменал, но като видях как стиска химикалката, очевидно едва сега разбираше.
— Разкажи ми със свои думи — подкани ме инспекторът и аз го направих: разказах как прожекторът не освети Филис Уивърн при появата й… как тя слезе от импровизирания балкон… как се качи по скелето в тъмното… как зашлеви Гил Крофърд през лицето.
Всичко се изля от устата ми и се изненадах колко гняв бях стаила в себе си. Когато свърших, вече бях готова да се разплача.
— Много неприятна случка — рече инспекторът. — Как се почувства… тогава?
Отговорът ми ме шокира.
— Идеше ми да я убия.
Седяхме смълчани, стори ми се, цяла вечност, но тишината вероятно продължи не повече от десет секунди.
— Ще запишете ли това в бележника си? — попитах аз най-накрая.
— Не — отвърна той с различен, по-мек тон. — Въпросът бе по-скоро личен.
Възможността беше твърде добра, за да я пропусна. Най-сетне имах шанса да се освободя от болката, която не даваше мира на съвестта ми от онзи ужасен ден през октомври.
— Съжалявам! — изтърсих. — Не исках да… жена ви… Антигона.
Инспекторът затвори бележника.
— Флавия…
— Постъпих ужасно. Изобщо не се замислих, преди да го кажа. Антигона… госпожа Хюит искам да кажа, сигурно е останала страшно разочарована.
Собственият ми глас ехтеше в ушите ми.
„Защо с инспектор Хюит нямате деца? С неговата заплата със сигурност можете да си го позволите.“
Нямах намерение да прозвучи сериозно, а по-скоро закачливо.
Чувствах се въодушевена от компанията, красотата й и може би от захарта в прекалено многото парчета торта, които бях изяла. Здраво се бях натъпкала.
Седях и се взирах весело в нея като лондонско конте, току-що разказало виц за мъртъвци и тръпнещо в очакване присъстващите да схванат шегата.
„С неговата заплата със сигурност можете да си го позволите.“
За малко да повторя тези думи.
„Изгубихме три бебета“, бе отвърнала Антигона Хюит с безкрайна тъга в гласа и бе хванала съпруга си за ръката.
„Време е да се прибирам“, бях обявила изведнъж аз, сякаш забравила всички останали думи в английския език.
Инспекторът ме докара до Бъкшоу в пълно мълчание, по мой избор, и аз изскочих от колата без дори да му благодаря.
— Не, по-скоро се натъжи — каза инспекторът и ме върна към настоящето. — Просто не успяваме, както някои други семейства, да се примирим.
— Тя сигурно ме мрази.
— Не. Мразят само омразните хора.
Разбрах какво има предвид, макар да не можех да го обясня.
