— Като убиеца на Филис Уивърн например — предположих аз.
— Точно така — отвърна инспекторът след кратко мълчание. — А сега, докъде бяхме стигнали?
— До Гил Крофърд — припомних му. — След което тя продължи с пиесата, сякаш нищо не се е случило.
— Часът трябва да е бил към деветнайсет и двайсет и пет, нали?
— Да.
Инспекторът се почеса по ухото.
— Не е ли малко странно да се събере цяло село в подобно лошо време само за десетминутно представление?
— Филис Уивърн беше само звездата. Мисля, че викарият е планирал по-дълго представление. Виждате ли, целта беше да се наберат средства за Фонда за ремонт на покрива. Сигурно е възнамерявал да помоли сестрите Падок да изпълнят няколко песни, а накрая и той самият да изрецитира нещо, като например „Албърт и лъвът“. Възможно е да е помолил Филис Уивърн да играе първа, тъй като би било проява на неуважение да я кара да чака аматьори. Но това е само предположение. Ще трябва да питате него самия, когато се върне.
— Ще го направя. Напълно възможно е да си права.
Инспекторът побутна маншета на ръкава си с показалец и погледна часовника си.
— Само още няколко въпроса — каза той, — след което бих искал да ми помогнеш с един експеримент.
О, радост неземна! Признаваха ме за равна… или нещо от сорта. Самият Дядо Коледа не би могъл да измисли по-хубав подарък. (Спомних си с приятно потръпване, че със стария господин ни предстоеше работа само след няколко часа. Вероятно щях да имам възможност да му благодаря лично.)
— Мисля, че ще успея, инспекторе — отвърнах аз, — макар да съм доста заета.
„Флавия, престани!“, — наредих си наум. — „Спри незабавно, преди да ти отхапя езика отвътре и да го изплюя на килима!“
— Добре тогава — рече инспекторът. — Защо отиде в Синята спалня?
— Исках да говоря с госпожица Уивърн.
— За какво?
— За всичко.
— Защо точно по това време? Не е ли малко късно?
— Чух музиката в края на филма и разбрах, че е будна.
Още докато изричах думите, изстинах. Защо не се сетих по-рано? Филис Уивърн може вече да е била мъртва.
— Но може би — добавих аз, — може би…
Инспекторът не сваляше очи от мен и ме насърчи с поглед да продължа.
— Една ролка с шестнайсетмилиметров филм е дълга четирийсет и пет минути — казах аз. — Пълнометражните филми са на две ролки.
Напълно убедена бях в този факт. Достатъчно бози съм изтърпяла на прожекциите в енорийската зала, за да се поинтересувам колко дълго ще продължат мъките ми. Освен това веднъж попитах и господин Мичел.
— Филмът свърши тъкмо когато стигнах до Синята спалня. Чух репликата „Никога няма да забравя замъка Хоукхоувър“ точно преди да тръгна надолу по стълбите от моето крило. Когато намерих трупа на Филис Уивърн, краят на лентата вече плющеше на въртящата се ролка. Но…
— Да? — Инспекторът бе наострил слух като гризач.
— Ами ако е била мъртва още преди филмът да започне? Ами ако именно убиецът е пуснал прожекционния апарат?
В съзнанието ми късчетата от мозайката се подреждаха бързо. По-ранният час на смъртта би обяснил защо по кожата й вече имаше обезцветяване, когато я намерих. Но това нямаше да го кажа на инспектора. За някои неща все пак трябваше да се досети и сам.
— Чудесно предположение — рече той. — Чу ли нещо друго, освен плющенето на лентата?
— Да. Докато прекосявах вестибюла, чух някъде да се затваря врата. И някой пусна водата в тоалетната.
— Преди или след затварянето на вратата?
— След това. Вратата се затвори, докато слизах по стълбите. Водата беше пусната, когато се намирах по средата на вестибюла.
— Толкова бързо?
— Да.
— Странно — отбеляза инспектор Хюит.
Чак по-късно осъзнах какво е имал предвид.
— От всички хора във вестибюла, кого си спомняш, че видя със сигурност?
— Викарият. Извика насън.
— Какво е извикал?
Защо имах усещането, че издавам доверена ми тайна? Защо се чувствах като долна клюкарка?
— Каза: „Хана, моля те, недей!“ много тихо.
— И нищо друго?
— Не.
Инспекторът си записа нещо в бележника.
— Продължавай — подкани ме той. — Кой друг спеше във вестибюла?
— Синтия Ричардсън, съпругата на викария…
Започнах да ги изброявам на пръсти:
— Госпожа Малит… и съпругът й Алф… доктор Дарби… Нед Кропър… Мери Стоукър… Бъни Стърлинг… Макс, искам да кажа Максимилиан Брок, съседът ни. Макс се беше обградил с малка стена от книги.
— Някой друг?
— Тези забелязах. А, да, и Дитер, разбира се. Той спеше на площадката и се наложи да мина на пръсти покрай него.
— Докато се качваше нагоре към Синята спалня, видя ли някой друг, чу ли нещо?
— Не. Нищо.
— Благодаря — рече инспекторът и затвори бележника си. — Много ми помогна.
Дали ми беше простил, или просто се държеше любезно?
— А сега — продължи той, — както вече ти казах, нуждая се от съдействието ти за един малък експеримент, но ще имам време чак по-късно.
Кимнах разбиращо.
— Имате ли екземпляр от „Ромео и Жулиета“ в библиотеката? Бих се изненадал, ако нямате.
— Да, имаме събрани съчинения на Шекспир. Дафи ги вади, когато иска да си придаде задълбочен вид. Ще свършат ли работа?
