Всичко, което казах, беше самата истина, само че нямах представа къде да намеря книгата. Не ми се щеше да преглеждам хиляди томове на Бъдни вечер. Имах да ловя по-едър дивеч, както се казва.
— Да. Бъди послушно момиче и се опитай да я намериш.
Ако някой друг, а не инспектор Хюит, се бе обърнал към мен така, щях да му изтръгна гръкляна, но вместо това стоях като добро кученце в очакване господарят да му подхвърли пантоф.
— Веднага се заемам! — почти извиках, докато инспекторът излизаше.
Фели бе приела обожателите си в салона и с болка трябва да призная, че изглеждаше приказно. По светкавичните погледи, които си хвърляше в огледалото, виждах, че и тя е на същото мнение. Лицето й сияеше, сякаш в черепа й е монтирана крушка, и кокетно пърхаше с мигли на Карл, Дитер и Нед, които я бяха наобиколили с обожание, сякаш тя е Дева Мария, а те — тримата влъхви — Каспар, Мелхиор и Балтазар.
Всъщност сравнението никак не беше лошо, тъй като двама от тях Нед и Карл — пристигнаха с дарове. Подаръкът на Карл, разбира се, беше хвърлен в пламъците от татко, но това, изглежда, не бе засегнало приносителя му, който се усмихваше, подпрян на камината с ръце в джобовете и мляскаше доволно с дъвка, отмерено като механична играчка.
Праисторическите шоколадови бонбони на Нед не се виждаха никакви, защото най-вероятно бяха поставени редом до предшествениците си в чекмеджето за бельо на Фели.
Сержант Грейвс, който очевидно тъкмо беше приключил с показанията на другите щастливи роби на Фели, седеше в ъгъла и преписваше записките си, но по начина, по който поглеждаше крадешком от бележника си, виждах, че оглежда съперниците си в любовта.
Стори ми се, че единствено Дитер е достатъчно разумен, за да пропусне тамяна и смирната.
Поне така си мислех, докато не бръкна в джоба си и не извади малка кутийка от кост.
Подаде я безмълвно на Фели.
„Божичко!“, помислих си. — „Ще й предложи брак!“
Фели, разбира се, проточи отварянето на подаръка възможно най-дълго. Разгледа кутийката от всичките й шест страни, сякаш всяка от тях криеше надпис със златно мастило, оставен от ангели.
— Дитер! — каза задъхано тя. — Прекрасна е!
„Това е просто кутия, тъпа гъска такава! Хайде, отваряй я!“
Фели отвори капачето мъчително бавно.
— О! Пръстен! — промълви тя.
Нед и Карл се спогледаха със зяпнали усти.
— Приятелски пръстен — добави Фели, макар да не разбрах дали с разочарование.
Фели взе пръстена с палец и показалец и го вдигна на светлината. Беше широка златна халка и върху нея имаше гравирани фигурки — мисля, че им казват филигрирани пръстени, — но единственото, което различих, преди сестра ми да се обърне, беше коронка върху сърце.
— Какво означава? — попита Фели, вдигнала очи към Дитер.
— Означава онова, което ти искаш да означава.
Смутена, Фели се изчерви и пъхна кутийката в джоба си.
— Нямаше нужда — успя да промълви, преди да се обърне и да се запъти към пианото под прозореца.
Приглади поли и седна пред клавишите.
Познах мелодията още преди първите три ноти да се отронят от инструмента. „На Елизе“ от Бетовен — или Лари Б., както обичах да му викам, за да вбеся Фели.
Знаех, че майката на Дитер в далечен Берлин се казва Елизе. Понякога той говореше за нея със специален тон, с глас на нетърпелива наслада, сякаш тя стоеше в съседната стая и чакаше да го изненада.
Веднага разбрах, че изпълнението е тайно послание за Дитер: послание, което никой не би доловил, освен мен и може би Дафи.
В момента не беше уместно да надам боен вик, нито да направя поредица цигански колела през салона, затова се задоволих да стисна ръка на Дитер.
— Весела Weihnachten2 — казах аз.
— Весела Weihnachten — отвърна той с усмивка, широка колкото Ламанша.
Докато Фели свиреше, забелязах, че Карл дъвче в такт с музиката, а Нед потропва енергично с крак по пода.
Това беше една от най-щастливите битови сценки, виждани в Бъкшоу, и аз я попивах жадно с очи, уши и дори нос.
Дървата пукаха и димяха в камината, докато „На Елизе“ ни заплени с неизбежната си магия.
„Весела Коледа, Флавия“, помислих си и запечатах този спомен за утеха в бъдеще. „Заслужаваш я.“
Дафи беше сама, просната напряко на един фотьойл.
— Как върви животът в „Студеният дом“? — попитах аз.
Тя вдигна очи от книгата си и ме изгледа, сякаш съм тромав крадец, току-що стоварил се през прозореца.
— Дитер подари на Фели пръстен — заявих аз.
— И какво от това?
— Стига, Дафи, знаеш какво искам да кажа.
— Така ще има повече пача за нас. А сега, ако обичаш…
— Жалко за Филис Уивърн, нали?
— Флавия…
— Шекспир започва да ми харесва все повече — пуснах въдицата. — Знаеш ли коя е любимата ми част от „Ромео и Жулиета“? Когато Ромео казва, че очите на Жулиета могат да си разменят местата с двете най-ярки звезди на небосвода.
— С двете най-светли — поправи ме Дафи.
— С двете най-светли — съгласих се аз. — Както и да е, представих си го точно както Шекспир го е описал — как двете звезди блещукат на лицето на Жулиета, а очите на Жулиета греят в небето…
