— Да, Дафи?
Имаше нещо в позата й, в начина, по който стоеше. За един светкавичен миг, не повече, пред себе си видях татко, а в следващия момент тя отново си беше Дафи. Дали пък за милионна от секундата при тази трансформация не зърнах Хариет, както съм я виждала на купища стари снимки?
Чувството бе направо свръхестествено. Не, още по-зле — беше обезпокоително.
С Дафи стояхме и се гледахме мълчаливо, когато на вратата се почука леко. Като стрела, изстреляна от арбалет, Дафи се озова само за миг обратно на фотьойла и когато след секунда вратата бавно се отвори, тя вече се беше наместила и отново бе потънала, поне привидно, в „Студеният дом“.
— Може ли да влезем? — попита инспектор Хюит от прага.
— Разбира се — отвърнах аз, макар и безсмислено, тъй като той вече влизаше в стаята, следван от Дезмънд Дънкан.
— Господин Дънкан любезно се съгласи да ни помогне с изчисляването на продължителността на балконската сцена. Флавия, нали каза, че в библиотеката ви има събрани съчинения на Шекспир?
— Книгата беше тук, но тя я взе — рече Дафни кисело, без да откъсва очи от Дикенс.
Стомахът ми се сви отчасти защото сестра ми, въпреки всичките ми усилия, бе забелязала, че съм свила книгата, и отчасти защото нямах никакъв спомен къде съм дянала проклетия том. В цялата суматоха около Ния и бебето, сигурно я бях оставила разсеяно някъде.
— Ще отида да я донеса — казах и се проклех наум.
Излезех ли дори за минутка от стаята, щях да изпусна важна част от разследването на инспектор Хюит, всеки момент от което според мен бе безценен.
„Флавия, глупачка такава!“, нахоках се наум.
— Няма смисъл — обади се Дафи, стана от фотьойла и отиде до етажерките. — През годините сме натрупали сигурно купища Шекспир. Несъмнено имаме и друг екземпляр.
Тя започна да прокарва пръсти по гръбчетата на книгите, както обичат да правят любителите на книги по целия свят.
— А, ето един. Отделно издание на „Ромео и Жулиета“. Малко е окъсано, но ще свърши работа.
Тя го подаде на инспектора, но той поклати глава:
— Дай го на господин Дезмънд, моля те.
„Ха!“, помислих си. — „Пръстовите отпечатъци! Ще събере наведнъж и отпечатъците на Дафи, и отпечатъците на Дезмънд. Колко хитро от ваша страна, инспекторе!“
Дезмънд Дънкан взе книгата от Дафи и я разлисти, за да намери съответната страница.
— Отличителен печатарски почерк — заяви той — и старомоден шрифт.
Той извади чифт очила с рогови рамки от вътрешния си джоб и с театрален жест ги постави върху прочутия си нос.
— Не че не съм свикнал да се оправям с подобни текстове — продължи Дезмънд и отново сведе поглед към книгата. — Просто човек не очаква да ги срещне на толкова уединено място. Наистина, ако не бях сигурен, че…
Известна кинозвезда или не, се промъкнах зад него, за да надзърна в ръцете му, докато той разглеждаше титулната страница.
На нея успях да прочета:
В горния край на страницата с червено мастило хоризонтално и с черно мастило вертикално беше изписан монограм:
Х
Х д Л
Л
Дъхът ми секна, защото веднага го разпознах: преплетените инициали на татко и Хариет — при това написани от самите тях.
Времето сякаш спря.
Погледнах към часовника на камината и видях, че петминутното примирие е изтекло. Въпреки това поставих ръка на рамото на Дафи и я прегърнах бързо.
— Опасявам се, инспекторе — каза най-накрая Дезмънд Дънкан, — че точно това издание не е подходящо за целта ни. Текстът малко се различава от този, който изпълнявам. Ще трябва да разчитаме на паметта ми.
И при тези думи той пъхна дискретно книгата в джоба на сакото си.
— Добре тогава — отвърна инспектор Хюит, сякаш неловката ситуация е приключила, — вероятно ще успеем да свършим работа и така, тъй като господин Дънкан несъмнено помни сцената безупречно. По-късно ще потърсим тома с по-разпространения вариант на пиесата. Съгласни ли сте?
Спогледахме се и кимнахме.
— Дафни, би ли засичала времето? — помоли я инспекторът, свали часовника си и й го подаде.
Стори ми се, че тя ще припадне от надуване. Безмълвно, Дафи взе часовника от ръцете му, качи се на фотьойла, седна на облегалката и пусна часовника да увисне от пръстите й на една ръка разстояние.
— Готови ли сте? — попита инспекторът.
Дафи и Дезмънд Дънкан кимнаха отсечено със сериозни лица, готови да действат.
— Започваме — даде начало той.
И Дезмънд Дънкан започна:
