Преследваният полностью

Комин, издигнат от празни варели, стигаше чак до последния етаж на хотел „Парк“: шахта за боклуците, докато разчистваха опустошената сграда. Дейвис беше чел за пожара, но после беше забравил. Сега разглеждаше мястото и странно нещо, чувстваше се като лично засегнат. Може би, защото познаваше един, който е бил в хотела през онази нощ. Един приятел.

В шест и петнайсет Дейвис се обади в хотел „Кинг Дейвид“ от едно кафене на площада. Отговориха му, съжаляваме, но в хотела не е отседнал гост на име г-н Розен. Дейвид попита дали може да остави своето име и телефонния си номер, в случай че г-н Розен пристигне.

Седна на една маса на тротоара, поръча си бира „Макаби“ и започна да оглежда хората, които се разхождаха в сумрака; все повече и повече се отпускаше, докато отпиваше от бирата и размишляваше върху фактите. Келнерът дойде и каза, че изглежда него търсят на телефона.

— Ало?

— Не мога да повярвам — обади се Розен. — Исусе Христе, колко куршума изстреля?

— Двайсет и осем — рече Дейвис, — четири пълнителя. Вие добре ли сте?

— Само като си спомня — продължи Розен. — Боже мой, та ти съвсем не се шегуваш. Къде си сега?

— В Натания. Реших да остана тук тази вечер и да продължа на север утре сутринта. Вие какво възнамерявате да правите?

— Пристигнах преди няколко минути. Първо ще се обадя на Мел, за да изясним някой неща.

— Бих могъл, ако искате, да се върна в Тел Авив — продължи Дейвис — да ви донеса парите.

— Не, наистина оценявам всичко, което направи за мен — отвърна Розен. — Но сам ще се оправям. Това си е моя грижа, нещо, с което непрестанно живея. Наистина ти благодаря.

— Мислех си, докато идвах насам — каза Дейвис. — Не смятате ли, че вашият адвокат — нали сам казахте, че изчаква да види, дали няма да ви убият, преди да ви е предал парите, та не смятате ли, че може и да им помага по някакъв начин? За да не се наложи да ви плаща?

— Но той не ми плаща — възрази Розен. — Парите са мои, от моята компания.

— Само че са в брой и името ви не е написано никъде — отвърна Дейвис. — Чудя се, дали пък не се опитва да ги задържи за себе си?

— Длъжен е да се отчете пред хората от компанията — отсече Розен. — Не може ей така да си ги присвои. Не, не мисля, че ще го направи.

— А ако нещата изглеждат, че ви ги е предал, а вие сте били убит след това — рече Дейвис. — Никой няма да знае какво се е случило с парите. Адвокатът ще твърди: „Представа нямам, аз му платих“ или пък „Изпратих му ги“. И никой няма да знае, че те всъщност са у него.

На другия край на линията последва мълчание.

— Не мога да си представя как ще го направи — отговори Розен. — Не мисля, че ще има толкова наглост, за да извърши подобно нещо. А после какво ще ги прави? Нали ще трябва да ги изнесе от страната?…

— А вие как ги внесохте? — попита Дейвис.

Отново последва мълчание.

— Не, не мога да повярвам.

— Е, вие го познавате по-добре от мен — рече Дейвис. — Само ми мина ей така през ума.

Това беше горе-долу всичко, което имаха да си кажат. Дейвис почака. Розен мълчеше.

— Ами тогава да ви пожелая късмет. Надявам се че ще се оправите.

След това трябваше да изслуша Розен, който отново му заразправя колко му е благодарен и това беше всичко.

Дейвис си донесе от колата няколко броя от списание „Куриер“ и ги сложи на масата. Щеше да си поръча още една бира и да провери резултатите от междуучилищното първенство по баскетбол в Кентъки, щеше да погледне менюто и да реши дали да вечеря тук. Скоро трябваше да се погрижи и за стая в някой хотел.

Щом онези преследваха Розен, а него го беше страх, че ще го убият, тогава защо не избяга?

— Ти какво би направил, ако беше на мястото на Розен?

Остана няколко минути, загледан в колите, които минаваха покрай него в полумрака и обикаляха парка, после стана, остави две десетачки на келнера и си тръгна. Щеше да си вземе нещо за ядене в Ерусалим.

Човекът на рецепцията в хотел „Кинг Дейвид“ се върна и каза, че съжалява, но г-н Розен не фигурира сред гостите им.

Дейвид му съобщи името си и допълни:

— Ще бъда ей там. Виждате ли онези столове до прозореца?

Бяха изминали петнайсет минути, когато Розен дойде при него, минавайки през слабо осветената част на фоайето. Дейвис се беше изтегнал с изпънати крака, бялото му кепе се беше смъкнало ниско над очите. Розен придърпа един стол и седна, като гледаше през прозореца към осветените сгради на Стария град.

— Мисля, че току-що говорихме по телефона.