Преди години Дейвис беше минал през Ейн Кфар с Реймънд Гарсия и Зохар и Зохар им беше разказал за боя: как танкът му бил ударен от ракета, как другите двама танкисти били убити — мерача и пълнача, а неговите ръце и лицето му били обгорени, та лежал цял един ден в полевата болница в Ейн Кфар.
Дейвис пазеше спомена за съсипаното село. Спомни си рекламата на кока кола, която лежеше сред камънаците. Спомни си, че тогава му бе минала мисълта: кока кола на иврит е също като кока кола на английски, само че обърнато наопаки.
Спомняше си площада — не беше променен — и тясната улица надясно от него, където се търкаляше рекламата. Тя все още беше там. Както и бетонните стени с изтърбушените врати и прозорци.
Сега трябваше да побързат, да се надяват, че мерцедесът ще загуби време и онези, тъй като нямаше да могат да открият зелената кола, щяха да се приближат внимателно. Дейвис и Розен щяха да имат на разположение вероятно около пет минути.
На една улица, малко по-надолу, след площада, Дейвис спря камарото между две сгради. Пътят пред тях беше, чист и ако се наложеше да бягат, нямаше да има нужда да дават на заден ход. „Добре, отвори багажника. Първо си вземи пушката“, каза си Дейвис.
— Готов ли си? — попита той Розен.
— Боже мой — последва отговор, но Резен беше излязъл от колата и тръгна по улицата към площада.
Дейвис извади пушката „Крейгоф“ от багажника, напълни двете й цеви, като натъпка и шепа патрони в десния джоб на якето си. После опря пушката на колата.
От задната седалка взе първо автоматичния си пистолет „Колт“ и го напъха в панталоните си; кутията с патроните отиде в левия му джоб. После взе и мините.
За по-малко от две минути той закачи жиците на мините за акумулатора под капака на колата, после разви жиците, като едно по едно пренесе по улицата до площада извитите зелени метални парчета. Там, в тясната уличка, Розен трупаше отломъци: стари греди, парчета бетон, останки от мебели. Дейвис пъхна мините сред отломъците. След това донесе и пластичния взрив, зарови и него и домъкна рекламата на кока кола, като я постави върху купчина боклуци, който сега препречваше улицата.
Розен го следеше напрегнат, с разширени очи. Той извади кутия цигари и запали една. Дейвис нагласи кепето си, като оглеждаше площада на слънчевата светлина. Все още не се чуваше никакъв звук, никакво движение.
— Готови сме горе-долу — каза Дейвис.
Те отидоха до колата и Дейвис си взе пушката.
— Аз ще бъда отсреща — кимна той, — зад онзи прозорец. Ти стой до ъгъла на къщата. Точно тук. Когато дойдат, ще видят всичките тези боклуци, струпани на пътя. И какво ще си помислят? Че се опитваме да ги забавим. Може да сме въоръжени, но това те не знаят. Предполагам, че отначало ще бъдат внимателни. Когато обаче видят, че нищо не се случва — ще трябва да излязат от колата, за да разчистят тази смет. Направят ли го, наведат ли се над купчината, влизаш в колата и завърташ ключа.
— Ти нали ще бъдеш отсреща? — попита Розен.
Дейвис кимна.
— Да, отсреща ще бъда! Може би няма да слязат и тримата. Може би онзи, който кара, ще остане вътре. Аз ще се заема с него.
— Мислиш ли, че мините ще свършат работа?
— Ти само завърти ключа. Ще я свършат.
— А после какво? — упорстваше Розен.
Дейвис го прониза с поглед.
— Ще проверим дали всички са мъртви.
— Господи! — изрече Розен.
Пехотинецът го потупа по рамото и се отдалечи с пушката. Спокойно прекоси улицата. Розен гледаше след него. Той не се привеждаше, не тичаше, вървеше невъзмутимо.
Когато стигна до отсрещната страна, Дейвис хвърли поглед назад и после влезе в една къща със съборена мазилка и пробит покрив, къща, в която и преди е бил във Фу Бай и в Хуе.
Рашад се промъкна с колата още по-близо до сградата на площада и спря. Ръката му напипа беретата 9 мм, която лежеше на седалката до него. Автоматът узи на Теди Кас беше на коленете му, а пълнителят между краката му. Валенцуела беше извадил своя узи от куфарчето и го държеше така, че дулото му опираше в седалката пред него.
— Мръдни още малко навътре в улицата — каза Валенцуела.
Рашад отново включи на скорост и леко подкара покрай зданието на ъгъла. По-надолу съгледаха насред улицата натрупаната купчина от развалини.
— Какво е това? — запита Валенцуела. — Добре, значи са тръгнали натам. А ние в случая какво трябва да мислим? Улицата води ли нанякъде? Виждаш ли някъде следа от прах?
— Възможно е пътят да продължава — каза Рашад, — може вече и да са отпрашили.
— А може и още да са тук — възрази Валенцуела.
— Ами ако точно това искат да направим — продължи Рашад, — да загубим малко време.
— Шибан пехотинец — запсува Валенцуела, — това не е негова шибана работа.
