Преследваният полностью

— Един-два дена вече не са от значение. Вземам някой самолет оттук или отивам до Бен Гурион и хващам първия самолет за Атина, както и да е. Искам да кажа, когато видим, че е чисто, тогава… Е, би трябвало да говоря само от мое име, но знам, че преди това ще се наложи да свършим това-онова. Във всеки случай аз се махам. Това с пушките изобщо не е моя работа. Не казвам, че и преди не съм виждал такива работи, не ме разбирай погрешно.

Розен спря и отпи от уискито.

— Разбирам мисълта ти — рече Дейвис, — опитахме нещо, но то не стана. Само че сега вече не върви да кажеш, добре, забрави, хайде да си ходим.

Розен не го слушаше.

— Искаш ли да чуеш нещо — обади се Розен. — Както бях тръгнал, много лесно можех да бъда от другата страна, искам да кажа, да работя за някого, като Хари Манза. По дяволите, самият аз можех да бъда Хари Манза. Само с какви неща се занимавах преди години — но стигах единствено до ръба, не до дъното Работих за един банкер. Бях му счетоводител. Работих за човек от застрахователния бизнес — слушай, онзи пожар, заради който се появих във вестника… Може би си мислиш, че е станал случайно? Това беше работа на застрахователния бизнес. Даже и по вестниците го пишеше. Правят такива неща, ако не искаш да се застраховаш и да си плащаш. Изгарят целия проклет хотел. Нали ти казах, работих в офиса на един, който се занимаваше точно с такива работи. Тогава бях само на двайсет и три години. Играех и в отбора на „Тиймстърс“ — е, това е дълга история, няма да ти я разказвам, но посещавах „Локала на Джими Хофа 299“ в Детройт и още тогава, през петдесетте години, не беше необходимо да ходиш на кино, за да видиш бой. Попадал съм в какви ли не ситуации, нали разбираш, казах ти вече, където се е налагало да се разправям е хора… Прокуратурата се лепва за теб, оказваш се приклещен между лошите и шибаните добри, а онези, държавните адвокати, на тях не им пука за теб и те оставят по долни гащи. Мога да се оправям с всякакви хора. Знам какво ядат онези на закуска и знам кога да си прибера главата, за да не ми я отнесе някой залп. Ако трябваше да направим сделка с тях, по дяволите, можех да им продам каквото поискам. Например малко обработваема земя сред минните полета между Израел и Йордания? Щяха да я купят. Но щом не мога да се доближа достатъчно, за да говоря с тях и да съм сигурен, че ще ме чуят, тогава си отивам.

— Не споря с теб — отвърна Дейвис.

— Това, което съм, което виждам, че съм, е един бизнесмен в оставка — заключи Розен. — Вече съм остарял за такива глупости. Признавам си го.

— Не разбирам какво общо има тук възрастта — запита Дейвис — след като те са дошли да те убият.

Розен се поколеба за момент.

— Вярваш ли в Бог?

Сега и Дейвис се поколеба.

— Предполагам, че да.

— В такъв случай трябва да ти открия какво мисля за Божията воля — заяви Розен, — може да те заинтересува. Главното е да приемаш нещата, които ти се случват. Но това не значи, че трябва да стоиш като препариран, когато можеш и да се отместиш. Вече съм стар, за да си играя на война — завърши Розен. — Но не съм стар, за да побегна през глава, като кучи син.

Привечер Дейвис взе пушката и отиде на разузнаване надолу по пътя, който минаваше покрай пресъхналото езеро; измина почти една миля, после се върна и в сивата пустинна тишина обиколи къщата на доктор Морис. Не можеше да си представи как идваха пеша дотук хора, тръгнали чак от Египет и Суец. Не можеше да си представи как живееха бедуините. Първият бедуин, когото бе видял по време на една екскурзия със Зохар и Реймънд Гарсия до Ум Сидра72 — пресъхналото езеро на надписите, местност, която се намираше на запад оттук — бе момче на около четиринайсет години; носеше жълта тениска и островърхи обувки с тънки подметки; изникнало бе сякаш изпод земята с някаква книга за гостите под мишница и ги бе помолило да се подпишат. Преди векове посетителите бяха издълбавали имената си в скалите на Ум Сидра, а сега се подписваха в книга за гости. Зохар бе попитал момчето на арабски къде живее. То бе посочило към безлюдната пустиня. Зохар го бе попитал откъде взема вода, а то бе посочило в друга посока. Дейвис си помисли за туристите, които пристигаха тук, облечени като за пустинята и за предупрежденията в туристическия справочник главата винаги да е покрита, заради слънцето; после си помисли и за бедуинчето с жълтата блуза и островърхите обувки, което не носеше шапка.

Възможно беше, както твърдеше Розен, човек и да успееше да се добере пеша до хотел „Лароме“, като мине през пустинята. Така трябваше да направи. Не можеха да отидат с камарото. Освен това щеше да е по-добре, ако той отидеше сам, а Розен останеше в къщата. Щеше да изчака Тали и да я доведе, с дрехите и паспорта му. Можеше да го закара до летището Шарм ел Шейх, за да излети оттам.