Добро беше заплащането, но не можеше да се сравнява с онова, което можеше да изкара, като работеше самостоятелно, а той вече беше вършил някои неща за Вал и г-н Манза. (За първата услуга бе получил един бон: бе оставил Вал да завърже някакъв човек на най-горния етаж на хотел „Хюрън“ в Сагинау, преди да го разруши.) За сегашната работа щеше да полуди пет бона плюс разходите. Добри заплащания. Сигурно щеше да вземе около хиляда — хиляда и петстотин долара повече, отколкото Кларънс „Рашад“ Робинсън. Но в договора не се споменаваше нищо за шибания пехотинец.
Теди каза на Валенцуела — в мерцедеса, който пак отиваше на юг — че е време да преговарят отново. Това, че щеше да обсъжда пред Рашад, не му пречеше — той знаеше, че Рашад ще бъде на негова страна и тогава Вал щеше да трябва да задоволи и двамата, ако искаше работата да бъде свършена.
Намираха се някъде зад зеленото камаро. Сигурни бяха, че не бе тръгнало обратно на север, защото бяха забелязали прашната му опашка, а това беше безспорна следа. Но камарото все още не се виждаше — въпреки че Рашад караше с деветдесет мили в час по асфалтираните отсечки — й не знаеха как щяха да го открият, в Ейлат или в някоя друга точка на юга.
Валенцуела не беше от хората, които се вълнуват. Той приемаше нещата едно по едно.
— Съгласен съм, че сегашното положение е по-различно от договореното — започна той. — Казахме ви, че Рос, Розен, преди не е имал оръжие, но е възможно в момента да има. Както и че може да е наел някого. Но никога не сме предвиждали подобно нещо, някакъв тип, който ще мъкне шибани гранати в колата си или каквото и да е там. Добре, смятате, че трябва да ви се плати и за боя или както искате го наречете. Кажете ми какво предлагате. Нито Хари, нито пък аз ще спорим с вас. Хари иска работата да бъде свършена, аз също.
Рашад, който не откъсваше поглед от пътя и от пустинята, се обади:
— Нещо, което можеш да обмислиш. Този човек има пари. Не живее от въздух, нали? Освен това знаем, че адвокатът му е дошъл, за да му донесе още. Ако докопаме тези пари и си ги поделим… — продължи Рашад. — Е-хе, гледка невиждана, аз лично бих желал един дял, въпреки че не знам за каква сума става въпрос.
— Това е възможност — рече Валенцуела. — Когато хванем Рос, съмнявам се, че ще имаме време да го питаме, къде са парите му. Но Мел е нещо друго. Да, съгласен съм, както казахте, да преговаряме. Работата е, че ако продължим да го следим, ще го пипнем, сигурен съм. Сега вече сме много близо до целта, за да провалим всичко и да трябва да започваме отначало. Ще се споразумеем — за колкото искате и смятате, че е заслужено. Само не искам да спираме, заради някакви си приказки. И още нещо…
Валенцуела погледна в картата си.
— Накъде отиват? Колко далече могат да стигнат? Възможно е да са се насочили към Ейлат и да се опитат да се скрият там — мястото изглежда достатъчно голямо, курортен град, Маями Бийч-а на Израел, а може и да продължат на юг, до южната точка на Синай. А после какво? От другата страна ли ще се върнат? Ако продължават така, ще стигнат до Египет. Така че, по дяволите, не знам точно къде отиваме. Единственото, което мога да ви кажа е, да не се притеснявате за парите. Нали? По дяволите, стигнахме чак дотук! Има ли нещо друго, което предпочитате да правите?
Разминаха се с военни коли, които отиваха на север и пресякоха някакъв път, който водеше на запад към „Тимна Майнинг къмпани“. На около три мили преди Ейлат стигнаха до един пост; отстрани на пътя стоеше човек с дреха на жълти черти, заедно с още двама израелци, облечени в униформа с цвят каки — те не бяха военни, но носеха автомати, преметнати през рамо.
— О-хо! — възкликна Рашад.
Теди Кас завря автомата си под предната седалка. Този на Валенцуела лежеше върху коленете му, под отворената карта на Израел. Той сложи ръка върху оръжието, докато колата минаваше покрай охраната; изучаваше ги, единият беше вдигнал ръка. После ръката им махна, че могат да минат. Рашад започна да набира скорост. Валенцуела нареди:
— Не, почакай, спри.
Рашад спря. Единият от охраната се приближи към отворения прозорец от страната на Теди.
— Питай го за зелената кола — нареди Валенцуела.
— Бихте ли ми казали — обърна се Теди към човека от охраната, който беше на средна възраст и изглеждаше изтощен, сигурно бе участвал в няколко войни — дали не е минавала оттук преди няколко минута зелена американска кола? Наши приятели са, трябваше да се срещнем тук, на юг.
Човекът кимна утвърдително и махна с ръка в посоката, накъдето бе заминала колата.
— Благодари му — каза Валенцуела.
Пристигнаха в Ейлат с по-големи надежди за бъдещето. Това беше пустинен град, построен върху склона на хълм, който се спускаше на юг към залива Акаба откъм Синай — бързо израснал град от нови къщи, млади дървета и деца — младостта беше навсякъде. Летището се намираше по средата на града.
Валенцуела проучи картата си и състави план.
