Оставиха Рашад на летището, за да наблюдава — той нямаше нищо против да се измъкне от колата за известно време. Теди седна зад волана и те обиколиха паркингите на хотелите около летището, които бяха накацали край залива, наречен „Норт Бийч“. Зеленото камаро не се виждаше никъде. Розен и пехотинецът със сигурност не бяха тръгнали по източния път, защото той не водеше наникъде. Пътят свършваше на границата, в Акаба, а човек не можеше да премине от Израел в Йордания без виза. Не беше възможно да се бяха промъкнали и по на север, заради минните полета. На запад нямаше нищо, освен пустиня, чак до Суец.
И така, Валенцуела и Теди поеха на юг, покрай плажа на залива, покрай пристанището и нефтените резервоари, като спряха за малко пред няколко мотела, а също и пред хотел „Лароме“, за да проверят паркингите, после продължиха още пет-шест мили, провирайки се между планините и кораловите плажове на брега на морето, докато стигнаха до друг пост.
Валенцуела, който сега седеше на предната седалка, попита:
— Случайно да сте видели да минава оттук една яркозелена американска кола? С бяла лента?
— Камаро Z-28 ли? — попита постовият, който носеше автомат М-16.
— Да, точно така — потвърди Валенцуела.
Не, отвърна човекът, виждал беше колата веднъж и беше чул двигателя, чийто звук му харесал, рррррррррруууум, но днес не я беше виждал. Искаше да знае дали собственикът им е приятел, колко кубика е двигателят и дали собственикът би искал да я продаде. Боже мой, да приказва за коли, когато планините на Йордания и Саудитска Арабия се намираха от другата страна на залива, а в момента някакъв бедуин минаваше покрай тях на камила!
Идването тук си заслужаваше. Розен и пехотинецът бяха в Ейлат.
— И сега какво? — попита Теди.
— Ще отидем при Кларънс — отвърна Валенцуела. Той кроеше плана в момента. — Трябва да се установим някъде, на различни места, но така че да можем бързо да влизаме във връзка. Разбираш ли какво искам да кажа! Например Кларънс ще остане на летището. Ти ще си в града или аз ще съм в града. Другият ще обикаля наоколо. Ще минаваш покрай постовете по няколко пъти на ден, ще си приказваш с онзи разни глупости за коли и ще разбереш, дали някоя зелена не е минала наскоро край тях. Ето, това ще правим, ще търсим, ще разпитваме за приятелите си. Хей, познаваш ли някой, който кара зелено камаро? Все един от тях скоро ще прескочи до магазина за каса бира. Въпрос единствено на време — каза Валенцуела и кимна, като си помисли — това е всичко, нужно е време.
На няколко мили от хотел „Лароме“, като се спуснеше човек от южния път към плажа, имаше едно място, наречено Вади Шломо, където фургоните на поклонниците, пътуващи от Северна Африка към Мека, отбиваха след високата пустиня към морето.
Една пътечка минаваше покрай пресъхналото езеро, покрай сухото корито — две утъпкани следи, набраздили опечената земя по протежението на няколко мили — необичайна пътечка, която като че ли наникъде не водеше, докато човек не стигнеше до къщата на доктора.
Ето я. Избелял кирпич, пустинен дом с плосък покрив. Подхождаше за Тукумкари в щата Ню Мексико, но тук, в Синай, изглеждаше някак екзотично, с двора и навеса за коли, с хранилката за птици покачена на един стълб, с вятърното колело и резервоара отзад; къщата беше обрасла с шубраци и треволяк, опасваше я ниска каменна ограда, в която дървената порта зееше отворена.
— Не са си в къщи — каза Розен, — и двете коли ги няма.
Като влязоха през пътната врата, видяха, че действително навесът за коли е празен. Дейвис караше бавно, като се оглеждаше и следваше двете утъпкани следи, които водеха чак до къщата.
— Е, според мен няма значение — додаде Розен. — Би трябвало да има ключ в къщичката за птици. Особен е този човек; заминава за пустинята да се грижи за бедуините, заключва къщата, а на всички казва, къде е ключът. Приканва те, в случай, че той и Фей отсъстват, да влезеш и да пийнеш нещо, да се разположиш като у дома си. Реджиналд пие някаква арабска гадост, раки или арак, или нещо такова. Отвратително е. Но знам, че Фей държи бутилка „Джони Уокър“ с червен етикет в шкафа над мивката.
Розен отново беше станал приказлив, нервността му беше изчезнала и той се чувстваше облекчен. От Ейн Кфар до Ейлат все поклащаше глава и повтаряше, по дяволите, та той нищо не разбира от такива неща. Няма нужния опит, за да стои и да ги наблюдава и да чака точния момент. Господи, онези имаха автомати. В ушите му още звучеше стрелбата. Не беше си представял, че ще има такава пукотевица или че до такава степен ще се разстрои. Съжаляваше, не че се оправдаваше, просто не ги разбираше тези неща. Господи, през цялото време във флота той с бил пазач на склад, никога не е стрелял в момент на настървение, по дяволите, той и без това почти не беше стрелял, освен на стрелбището и даже тогава гърмежите го бяха подлудявали. Не беше набрал никакъв опит.
