Сега се чувстваше сигурен и можеше да се отпусне, да разкаже на Дейвис за доктора на бедуините, който живееше в Ейлат и се беше посветил на арабите в пустинята Синай. Отпрашваше с лендроувъра си, за да посети болниците-фургони, които беше създал там през последните двайсет години. Реджиналд Морис и жена му Фей. С вратовръзката си и с чувството си за хумор, сухо като пустинята му, Реджиналд беше човек, от времето на английската колонизация, истински англичанин, сам господар на себе си; оплакваше се от пасивното правителство и спасяваше хора. Фей, каза Розен, беше малко мръднала. Той обожаваше английския й акцент. Фей беше приказлива и можеше да те забавлява цяла вечер. Приятна беше, докато Реджиналд се преструваше на груб. Тя приемаше пустинята като жена от колониите и когато някой път се почувстваше нещастна или отегчена, или пък самотна, винаги можеше да си пийне от бутилката „Джони Уокър“ над мивката. Розен се бе чувствал добре тук, в компанията им. Това беше още една причина и сега да се чувства сигурен — вече бяха открили някаква стълба и взели ключа от къщичката за птици, а камарото бяха покрили с брезент.
Имаше всичко за пиене: освен бърбън в бръмчащия хладилник откриха дори студена бира. Нямаше телефон, но имаше електричество, гореща вода и вана.
Дейвис каза, че ще пие една бира, после обиколи стаите, като току поглеждаше през прозорците към каменната ограда, към шубраците и към пустинята, разпростряла се и в четирите посоки.
Моравата в двора, където бяха подредени маса, чадър и старомодна раирани плажни столове, се намираше отляво, ако човек гледате отвътре. Прекрачеше ли обаче обратно в къщата през плъзгащите се стъклени врати, промяната рязко се усещаше: пустинният живот отстъпваше пред една провинциална Англия; стаята беше претъпкана с масивни мебели — дълбоки кресла и канапе на цветя, маса от тъмно дърво, писалище и китайски статуетки по рафтовете.
Покрай предната страна на къщата до навеса за: коли минаваше ниска козирка. Двете спални и банята се намираха в тази част. Кухнята беше отзад и тежка дъбова маса я отделяше от всекидневната.
Ако онези влезеха в двора през моравата, не трябваше да ги заварват в дневната. Стъклените врати не представляваха никаква защита. Цялата предна стена на къщата също беше остъклена. Прозорците се отваряха навън, а от тях се виждаше двора и каменната ограда, отстояща на около петдесет метра. Единият от тях трябваше да стои тук, за да наблюдава предната част на двора и моравата отстрани. Другият трябваше да стои в задната спалня, за да наблюдава навеса за коли и пустинята отвъд, както и целия двор отзад. Мястото не беше удобно за защита.
Ако те дойдеха, Дейвис трябваше да изкара Розен и да се оттеглят нагоре към камъните, да открият някое по-високо място. По-късно трябваше да поогледа и там. Розен, който си пиеше уискито и сумтеше от удоволствие, сигурно щеше Да се противи и нямаше да иска да тръгне с него. Трябваха им още оръжия.
— Тук има някои техни снимки — Розен беше застанал пред една стена в дневната, изпъстрена с фотографии, — има една хубава снимка на Фей. Ето го и Реджиналд, облечен като бедуин. Много държи да му казват Реджиналд и никога Реч или Реджи. Опитва се да бъде студен.
— Ходи ли на лов? — попита Дейвис.
— Искаш да кажеш, дали стреля по дивеч?
— Дали има някакво оръжие?
— Ами, не знам редно ли е да си навираме носа в личните им вещи. За пиенето, сам ми е казал.
— Хайде да поразгледаме — рече Дейвис.
В гардероба откри една пустинна винтовка „Маузер 30-06“, с пет патрона, смазана и в отлично състояние.
Розен се появи от задната стая с тежък револвер, върху едната страна на който беше написано „Енфийлд Марк VI“. Старо желязо, най-малкото на седемдесет и пет години, но беше заредено. Розен си приготви още питие и наблюдаваше как Дейвис трупа оръжието върху дъбовата маса — трите пистолета, винтовката и ловджийската пушка, кутията с муниции, а накрая си сложи кобура и пъхна автоматичния колт в него.
— Хайде, седни да си починеш — рече Розен. — Няма да ни открият.
— Може би не днес, но… — не довърши Дейвис.
— Добре, нека утре да се притесняваме. Слушай, най-лошото в дадено положение е да не знаеш какво да направиш. Но щом веднъж вземеш решение, най-трудното е свършило. После само трябва да го направиш. Така че, изчезвам. Майната им на парите. Ще се обадя на Мел и ще му кажа да ги донесе друг път. Сега няма да се притеснявам за това. Всичко, което искам, е да си взема паспорта и да изчезна от страната.
— И само това ли? — попита Дейвис.
— Знам, че ще трябва доста да се поразтичаме — продължи Розен, — но, виж сега, Еди е в „Лароме“ — групата й е пристигнала, тя също е пристигнала тук, даже преди нас. Хотелът е до плажа. Ако човек мине през пустинята, сигурно ще може да стигне дотам за два часа.
— Ако преди това не се загуби — отвърна Дейвис.
— Казвам, че това е една възможност. Пък и Тали ще пристигне тук утре с колата.
— Вероятно утре.
