- Предполага се, че това трябва да ме впечатли, така ли?
Той застина за миг, после се озъби.
- Свалете я тук долу!
Страхотно, Анита, противи му се! Намеквай, че оборудването му е малко. миниатюрно.
От съскащия му смях ме полазиха ледени вълни.
- Тази нощ ще се забавляваме! Отсега го предвкусвам!
Гигантските плъхове се изкачиха по стъпалата, под козината им се
виеха мускули, мустаците им бяха дебели като жици и мърдаха трескаво. Притиснах гръб към вратата и започнах да се плъзгам надолу по дървото.
- Моля ви, моля ви недейте! - гласът ми звучеше високо и изплашено, мразех се.
-Толкова скоро ли те пречупихме? Колко тъжно! - обади се човекът-плъх.
Двата гигантски плъха вече почти ме бяха достигнали. Облегнах здраво гръб на вратата, присвила колене и забила здраво пети в пода и повдигнала останалата част от стъпалото. Един нокът докосна крака ми и аз трепнах, но устоях. Трябваше да стане добре. Моля те, Боже, не им позволявай да ми пуснат кръв! Мустачки задраскаха по лицето ми, налегна ме тежестта на нещо космато.
Ритнах, удряйки плъха и с двата си крака. Той се надигна на задни лапи и се катурна. Олюля се, размахвайки бясно опашка. Аз се хвърлих напред и го блъснах в гърдите. Звярът се преобърна през ръба.
Вторият плъх се присви и издаде басово ръмжене. Гледах как мускулите му се стягат, приклекнах на едно коляно и се напрегнах. Ако ми скочеше, докато бях права, също щях да падна през ръба. И без друго бях на косъм.
Скочи. Проснах се ничком на пода и се претъркулих. Ритнах го с крак и блъснах с ръка топлото му тяло, за да го ускоря. Плъхът прелетя над мен и изчезна от погледа ми. Чух изплашените му писъци, докато падаше. Накрая се разнесе глухо „туп“. Задоволително! Съмнявах се, че съм убила някой от двамата. Но вложих всичко от себе си в опита.
Изправих се и отново облегнах гръб на вратата. Човекът-плъх вече не се хилеше. Усмихнах му се сладко най-добрата ми ангелска усмивчи-ца. Не ми се стори впечатлен.
Той посегна с лапа, сякаш разделяше въздуха - плавно. По-дребните плъхове се втурнаха напред заедно с жеста му. Нагоре по стълбите заприижда подвижна кафява вълна от малки космати телца.
Можех и да успея да сваля неколцина от тях, но не и всичките. Ако той го пожелаеше, жива щяха да ме изядат - по една малка пурпурна хапчица за всеки.
Плъховете зашумоляха около краката ми, драпаха и се караха. Малките телца се удряха в ботушите ми. Един се изпъна в цял ръст, посягайки да докопа кончова. Изритах го. Изписка и падна през ръба.
Гигантските плъхове изтеглиха един от ранените си приятели настрани. Не помръдваше. Другият, който бях метнала, куцаше.
Един плъх скочи нагоре и заби нокти в блузата ми. Увисна там с вкопчени в плата лапи. Усещах тежестта му между гърдите си. Сграбчих го през корема. Заби зъби в дланта ми така, че ги сключи в плътта, разкъсвайки кожата и пропускайки костите. Изпищях и метнах тварта надалеч от мен. Увисна на ръката ми като противна обеца. По козината му се стичаше кръв. Още едно зверче също скочи на блузата ми.
Човекът-плъх се усмихваше.
Един от плъховете се катереше, взел на прицел лицето ми. Сграбчих го за опашката и го издърпах. Изкрещях:
- Боиш се да дойдеш лично, а? Боиш се от мен, така ли? - гласът ми бе изтънял от паника, но го казах: - Приятелите ти пострадаха, заети с дело, с което се боиш да захванеш ти! Така ли е? А?
Гигантските плъхове гледаха ту мен, ту човека-плъх. Той отвърна на изпитателния им поглед.
- Не се страхувам от хората!
- Ами тогава се качи, вземи ме лично, ако успееш!
Плъхът на ръката ми се откъсна и рукна поток от кръв. Кожата между палеца и показалеца ми бе разкъсана на парчета.
По-дребните плъхове се поколебаха и се заозъртаха диво. Един вече бе изкатерил почти догоре панталоните ми. Сега скочи на пода.
- Не се страхувам!
- Ами докажи го!
Вече звучах малко по-уверено, може би като деветгодишна вместо като на пет.
Гигантските плъхове се взираха в русия - настоятелно, оценително и изчакващо. Командирът им отново махна с лапа, този път назад. Плъховете се разпищяха и се изправиха на задни крачета, озъртайки се, сякаш не можеха да повярват, но се застичаха надолу по стълбите по същия път, по който се бяха качили.
Облегнах се на вратата с омекнали колене и притиснах ухапаната си ръка към гърдите. Човекът-плъх тръгна нагоре по стълбите. Движеше се леко на удължените си крака, а силните му нокти се забиваха в камъка.
Ликантропите са по-силни и по-бързи от хората. Това няма нищо общо с номера на ума или пъргавина на ръката, те просто са по-добри от нас. Не бих успяла да изненадам плъхолака така, както успях с първия. Съмнявах се, че ще се ядоса достатъчно, та да оглупее, но човек винаги може поне да се надява. Бях ранена, невъоръжена и те ме превъзхождаха числено многократно. Ако не успеех да го накарам да направи грешка, значи бях загазила с двата крака.
Той облиза зъбите си с дълъг, розов език.
- Прясна кръв! - отбеляза. Пое си шумно въздух. Миришеш на страх, жено! Кръв и страх, за мен това е ароматът на вечерята! - Езикът му отново се показа, когато се разсмя срещу мен.
