- Тя се защитаваше! Какво правехте вие? - гласът на плъхолака беше басов и дълбок, и само едва доловимо завален. Ако затворех очи, бих казала, че говори човек.
Не замижах. Гигантските плъхове си тръгнаха, влачейки приятеля си, който още беше в безсъзнание. Не беше мъртъв, но беше поне ранен. Един от гигантите се извърна към мен, докато другите изчезваха в тунела. Безизразното му черно око ме стрелна и ми обеща болезнени преживявания, ако някога се срещнем отново.
Русият плъх беше спрял да се гърчи и лежеше неподвижно, пъшкаше и притискаше слабините си с ръце. Новодошлият отбеляза:
- Казах ти никога да не идваш тук!
Първият плъхолак се помъчи да седне. Явно го заболя.
- Господарката ни викна и се подчиних.
- Аз съм твоят крал. Подчинявай се на мен! - плъхът с черната козина тръгна нагоре по стълбите, пляскайки гневно с опашка почти като котка.
Изправих се и облегнах гръб на вратата на килията - за хиляден път тази нощ. Раненият плъх отвърна:
- Ти си наш крал само докато умреш. Ако се изправиш срещу господарката, краят ти няма да се забави. Тя е могъща, по-силна е от теб! -Все още говореше слабо и накъсано, но вече се възстановяваше. Гневът е добро лекарство.
Кралят-плъх скочи - черна светкавица. Вдигна другия плъх на крака - държеше го с леко извити лакти и толкова високо, че лапите му не стигаха пода. Поднесе го към муцуната си.
- Аз съм твой крал и ще ми се подчиняваш, инак ще те убия! - и стисна здраво русия за гърлото, докато онзи не зина за въздух. Кралят-плъх го, хвърли по стълбите. Той се търкули с тупване и пукот на
строшени кости.
Стовари се долу в изкривена от болка, пъшкаща купчинка. Вдигна очи. Омразата в погледа му би стигнала за цяла клада.
- Добре ли си? - попита новодошлият плъх.
Отне ми известно време да осъзная, че говори на мен. Кимнах. Очевидно бях спасена. Не, че имах нужда от спасяване. Не, разбира се!
- Благодаря!
- Не дойдох заради теб - увери ме той. - Бях забранил на хората си да ловуват за вампирите. Ето за това съм тук!
- Е, знам си аз къде ми е мястото, в класацията съм някъде малко над мухите. Все пак благодаря ти! Все едно какви мотиви си имал.
Той кимна.
-Няма защо!
Забелязах на левия му бицепс следа от изгорено. Беше във формата на груба корона. Някой го бе коронясал.
- Нямаше ли да е по-лесно просто да разнасяш със себе си корона и скиптър?
Той погледна ръката си, след това се ухили с онази плъша усмивка, оголвайки зъби.
- Така ръцете ми са свободни!
Погледнах го в очите да проверя дали не ми се подиграва и не успях да позная. Ходи чети по муцуната на плъх!
- А какво искат от теб вампирите? - попита той.
- Искат да работя за тях.
- Направи го. Ще те заболи, ако им откажеш.
- Теб няма ли да те боли, ако държиш плъховете настрани?
Той сви рамене - много странен жест.
- Николаос се смята за кралица на плъховете, защото това е нейното гербово животно. Е, ние не сме просто плъхове, а и хора, значи имаме избор. Аз имам избор!
- Прави каквото тя иска и няма да те боли! - посъветвах го.
Отново си спечелих усмивка.
- Аз давам добри съвети. Но рядко ги приемам.
- Аз също! - отвърнах.
Кралят се втренчи в мен с едното си черно око, след това се обърна към вратата.
- Те идват!
Знаех кои са „те“. Купонът свършваше. Вампирите пристигаха. Кралят-плъх скочи по стълбите и грабна ранения си събрат. Метна го на рамо с лекота и след това изчезна, затича се по тунела, бърз като мишка, изненадана от светнатата лампа в кухнята. Истинска черна светкавица.
Чух тракане на подметки в коридора и се отместих от вратата. Тя се отвори - на площадката стоеше Тереза. Погледна ме, огледа и празната тъмница - стоеше с ръце на бедрата и здраво стиснати устни.
- Къде са те?
Вдигнах ранената си ръка.
- Изиграха си ролята и си тръгнаха.
- Не им влизаше в работата да си тръгват! - отвърна тя и изръмжа раздразнено. - Пак онзи техен крал на плъховете, нали?
Свих рамене.
- Те си тръгнаха, не знам защо.
-Тъй спокойна, тъй безстрашна. Нима плъховете не те стреснаха?
Отново свих рамене. Ако даден номер действа, придържай се към него.
- Не беше нужно да ти пускат кръв. - тя ме погледна. - Възнамеряваш ли при следващото пълнолуние да си сменяш облика? - В тона й долових намек за любопитство. Е, любопитството уби вампира. Човек винаги може да се надява.
- Не - отвърнах и оставих въпроса дотам. Никакви обяснения. Ако тя наистина искаше да знае какво е станало, нека ме блъска в стената докато не й кажа това, което й се ще да чуе. Няма дори да й се наложи да се изпоти. Разбира се, Обри е бил наказан, задето ме е наранил.
Тереза присви очи:
- Плъховете трябваше да те уплашат, съживителке! Май не са си свършили работата!
- Може пък да не се плаша лесно! - погледнах я в очите без никакво усилие. Бяха си просто очи.
Вампирката внезапно ми се усмихна, оголвайки зъби.
- Николаос ще намери с какво да те уплаши, съживителке. Защото страхът е сила! - прошепна тя, сякаш се боеше да го каже твърде високо.
От какво ли се боят вампирите? Дали ги преследват видения на заострени колове и чесън, или има и по-страшни неща? Как да уплашиш мъртвец?
