Пъхнах ранената си ръка зад гърба, сякаш посягах към нещо.
- Приближи се, плъхчо, и да видим как ще ти хареса среброто!
Човекът-плъх се поколеба и застина, полуприсвит на горното
стъпало.
- Ти нямаш сребро!
- Би ли заложил живота си, а?
Той скръсти ноктестите си ръце. Един от големите плъхове изпису-ка нещо. Водачът му изръмжа:
- Не се страхувам!
Ако го притиснеха, блъфът ми нямаше да успее.
- Видя какво сторих на приятелите ти. Направих го без оръжие! -говорех спокойно и самоуверено. Точка за мен.
Той ме огледа с едното си голямо, непроницаемо око. Козината му блестеше на светлината на факлите, сякаш току-що се бе къпал. Подскочи леко и се озова на площадката, точно извън обхвата ми.
- Досега не бях виждала рус плъх! - отбелязах. Все с нещо трябваше да запълня тишината и да го спра да не направи онази последна крачка. Надявах се Жан-Клод да дойде да ме вземе скоро. Така че се изсмях, накъсано и полузадавено.
Човекът-плъх застина и се втренчи в мен.
- На какво се смееш? - в гласа му се долавяше лека нотка на напрежение.
Чудесно!
- Надявах се, че вампирите ще дойдат скоро и ще ме спасят. Трябва да признаеш, че това е смешно!
На него май не му се стори много смешно. Доста хора не схващат шегите ми. Ако не бях толкова самоуверена, бих казала, че просто не са забавни. Хм.
Размърдах длан зад гърба си, продължавайки да се преструвам, че имам нож. Един от гигантските плъхове изписука и дори на мен ми прозвуча насмешливо. Да, водачът им нямаше да го преживее, ако успеех с блъфа си. Можеше да не оцелее дори и ако не успеех.
Когато се изправят пред плъхолак, повечето хора се вцепеняват и паникьосват. Аз бях имала време да свикна със заплахата. Нямаше как да избягам, ако ме докоснеше. Разполагах само с един възможен път за спасение. Ако грешах, звярът щеше да ме убие. Стомахът ми рязко се преобърна и се наложи да преглътна мъчително. По-добре мъртва, отколкото космата. Ако ме нападнеше, все едно вече ме беше убил. Плъховете не бяха в челната десетка на предпочитаните от мен животни, ако ще ставам ликантроп. А при лош късмет и едно дребно одраскване стига.
Ако бях бърза и имах късмет, можех да стигна до болницата и да ме лекуват. Нещо като беса е. Разбира се, понякога ваксината сработва, но
друг път те превръща в ликантроп...
Човекът-плъх преметна дългата си гола опашка върху скръстените си лапи.
- Имал ли те е някога „лак“?
Не бях съвсем сигурна за секс ли говори или за вечеря. И двата варианта не звучаха добре. Да, той щеше да се самонадъха, да си придаде смелост и, когато се почувства готов, да ми се нахвърли. А исках да ме нападне, когато аз съм готова.
Така че се спрях на секса и заявих:
- Не притежаваш онова, което е нужно, плъхчо!
Той се вцепени, плъзна длан надолу по тялото си и зарови нокти в козината.
- Ще видим кой какво има, жено!
- Ти само по този начин ли си докарваш кефа - като насилваш мац-ките? И в човешката си форма ли си толкова грозен, колкото и сега?
Той изсъска срещу мен с широко отворена уста и оголени зъби. От гърлото му се надигна могъщо и пискливо, стенещо ръмжене. Досега не бях чувала такъв звук. Нарастваше и спадаше, и изпълни килията със страховито, съскащо ехо. Раменете му се стегнаха.
Затаих дъх. Бях го унижила. Cега щях да видя дали планът ми ще проработи или той ще ме убие. &очи напред. Паднах на пода, но той бе готов за това. Нахвърли ми се с невероятна скорост, ръмжеше, размахваше нокти и пищеше право в лицето ми.
Присвих крака към гърдите си, иначе щеше да ме смачка. Той положи едната си ръка-лапа на коленете ми и натисна. плетох длани под краката си и му се опънах. Беше все едно да се бориш с гъвкава стомана. Той изпищя отново, високо и съскащо, а по лицето ми се посипа слюнка. Плъхът се надигна на колене, за да му е по-удобно насила да разтвори краката ми. Ритнах нагоре с все сили. Врагът прозря намеренията ми и се опита да се дръпне, но и двете ми стъпала го улучиха точно в слабините. Ударът го вдигна от земята и той се строполи на площадката, дращейки с нокти по камъните. Cкимтеше пискливо и накъсано. Явно не успяваше да си поеме въздух както трябва.
Втори човек-плъх се появи приведен през тунела, а плъховете се разбягаха с писъци и подвиквания. Аз просто си седях на площадката, колкото се може по-далеч от стенещия рус човекоплъх. Взирах се в новодошлия с умора и ярост.
Проклятия, трябваше да успея! На лошите не им е позволено да получават подкрепление, когато и без друго ме надминават по брой. Този тук имаше черна козина, черна като индиго. Носеше джинсови шорти, намъкнати на леко кривите му крака. Махна с плавен и грациозен жест.
Преглътнах буцата в гърлото си. Сърцето ми препускаше. Косата ми настръхваше от спомена за полазилите ме дребни телца. Ухапаната ми от плъхчето ръка пулсираше. Щяха да ме разкъсат на парчета!
- Жан-Клод!
Плъховете се размърдаха - приливната кафява вълна, отстъпи от стълбите и с писъци и квичене се втурна в тунела. А аз можех само да зяпам.
Гигантските зверове засъскаха към новодошлия, сочейки с носове и лапи падналия си събрат.
